автор: secret_rose

Прилича ми на зима този смут.
Прилича на коричка по сърцето.
А уж летя с разполовена гръд
към някакви измислени небета.
В окото гложди бял пирамидон,
като от книга на добри масони.
По устните ми - захар и лимон,
и срез от два погубени сезона.
Какво остава в този късен час
за римите, споени с доза болка?
Кой потушил е мъка, гняв и страст
поставил ъглите в душевна спойка
с онези намерения за сън,
от който някой тихо се събужда...
Защо да не зимувам днес навън -
измръзването май не ми е чуждо.
Ах, думи, думи. Жерави в студа.
Вървя. И в прахоляха се стопявам.
Денят отрича твоята следа.
И аз, незряща, тихо отминавам.