автор: apostola

По Петър Анастасов
И живях на земята, тъй както си знаех...
Поживях си макар, че бях малко щастлив.
За много в нещата дори и нехаех.
В добрите си мисли не бях завистлив.
Не случих на ласки в небесната арка.
Не доказах на всички, че аз съм разбран.
Но обичах цветята в гладини и парка...
Не дадох бостана да бъде обран.

И от близкия крайи до днес не се плаша.
Не докарах нещата си всички до край.
И готов съм да пия отровната каша,
и да стигна до горе в прекрасния рай.

"И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира
и с това е безсмъртен, с това е велик".