автор: Albatros

Този град ни събра и ни пъхна в бюфета на гарата.
Ти – изпуснала влака, а аз – без пари и подслон.
Но да тръгваме, мила!... Защото съм сърбал попарата
на ченгето, което се шляе по втори перон.

Да преминем шпалира на врабците, във парка замръзнали.
Да си скриеш в обувката отеснялата брачна халка.
От несръчните твои целувки, когато ми свърши и въздуха,
да помилвам тогава лицето ти с хладна ръка.

В някой евтин хотел да се любим, по-бедни от дяволи –
в сиромашкия сняг на изтъркан от ласки чаршаф,
А по изгрев да тръгнем – непознати, далечни и ялови.
Ти – невинна овчица, а аз – отмалял вълкодав.

Да загърбя дъжда и да вдигна яката на шлифера.
И помахал на първото за пари озверяло такси,
да се питам до вкъщи къде съм, защо съм и жив ли съм
подир твоите ласки и парфюма от твоите коси.

А когато ти звънна, да чуя: – Сгрешили сте номера!
Да потропва ченгето в студа „Болеро" от Равел…
И във зимните нощи да натискам в леглото си спомена –
една гара случайна и случайници в евтин хотел.