автор: pinkmousy

Една прашинка плуваше в средата
на страшния водовъртеж,
изпълнена с мечти, очаквания,
въвлечена в световния метеж.
Животът и премина във очакване
да свърши кризата. Една по една.
И тъй се случи, че накрая
я канят да се включи във война.
И канят я любезно-настойчиво,
подкупно-колониално и без стил.
Защото маските полека паднаха
в предишния ковид-кадрил.
Една прашинка, оцеляла някакси
петнайсет века в този регион,
и с тези същите - любезно-мазни,
идиоти-политици батальон.
Остава ни единствено надеждата -
макар след нас, макар и след пет века -
че Господ бог когато преподрежда,
ще раздели политика от човека.