Такава пързалка е този житейски наклон...
Шейната и ските са луксове за предпазливи.
С деца се пързалях понякога върху найлон.
Ехтят като спомен в ума ми гласчета щастливи.
Но днес е различно. В извитата ос на въпрос,
не спира, вибрира уплашена сякаш земята.
Аз търся на слънцето погледа мъдър и кос,
но нещо надолу ме тласка, зове тъмнината.
С ожулено тяло (то как се превърна в шейна?)
се плъзвам, стоила дъха си в сълзи непроляти.
И няма значение мъж ли съм или жена,
когато се спра пред дълбокия ров на съдбата.
Поглеждам в бездънната черна прокоба пред мен,
отнела ми всяка възможност назад да се върна.
Разбирам в последния миг на критичния ден,
че моята Смърт ме очаква... Не, Тя ме прегърна!
...Кошмар или истина? Пак ли сънувам това?
Пред този побъркващ ме ръб и страхът колабира!
Със светнала крушка следите от ужас отвях,
но знам – навести ли ме същия сън, че умирам.