автор: pastirka

Отрони ме тъгата натежала.
Съдбата много дълго бе въртяла
в пространството последните въздишки.
Омръзна ѝ да бъде котка. Мишката
съм аз. (В една метафора се крия.)
Пръстта тъгата моя ще попие
и бавно ще превръща в жива пепел.
Снегът ще сложи белия си щемпел,
наивно скрил следите от горчилка.
Небето е единствената билка...