автор: poligraf

Есента - тази жълта орисница,
от баира приижда напета,
орисала вино с майка лозница,
в очите жълтици и́ светят.

Присяда тихо в уморения ден,
на раменете му натежала
и гасне на залез фитила край мен,
като в църква свещта му изтлява.

С прегракнал глас от лебедова песен
отива си и този ден от мен,
отива си и с всяка рижа есен
животът ми с доброто споделен.

В ромона стаен от падащи листа,
в ре́хавия здрач потънал мисля,
че брат на всичкото си във света
и атом си, и стрък тревица всъщност,

и в този непрестанен кръговрат
тръпката си във една вселена,
и светулката, и бръмбара рогат,
в който дава ти се и се взема,

във теб са те и съществуваш в тях,
в радост, във сълзата ти солена,
познал и святост що е, що е грях
с една душа за тебе сътворена.