автор: pastirka

Небето кожата си сви. Змийчета пропълзяха.
Внезапно буря се изви, вълните полудяха
и врящото пред мен море заплахата издигна
така, че никой да не спре атаката. Изригна
с безумна, несломима мощ връхлитаща стихия.
През скъсан облачен калпак злорадо освети я,
да види тръшнат морски гняв над пясъци ронливи.
Единствен фарът – още прав – присветна обичливо.
Вбесеният пороен дъжд в жестокост се зарече.
Скала крайбрежна изведнъж куража си съблече,
потъна в мрачния въртоп на водната разруха.
Но после милостта на Бог сред този ужас чуха
камшичестите пипала на господаря Време.
Скалата каменна пола изтръска, да съвземе
душата си от кипнал ад, бушуващ над морето.
Като огромен Голиат страха си в него метна.
Безпомощният хоризонт в удавник се превърна.
Море и суша – в боен фронт, победа без да зърнат.
Ранени облаци, сумрак – ще рухне небосводът...
Кога ли, Слънце, своя знак да спрат ще изпроводиш?