автор: pc_indi

Този пътепис започва с един виц, наречен: „За кожата на две херинги“ :
Влизат, значи,  две хернии в едно заведение и гледат- събрали се банда болки на банкет. Даже бая нагазили в банкета- поразмазали грим, поразрошили прически, размятали токчета под масата... Едни пеят тихо кахърни песни, други се дерат с цяло гърло: "We``re not gonna take it!!!"... Трети унило, с мътен поглед  седят, хапят  устни и нервно отпиват от питието си; други драскат стихчета на салфетка и бършат рязко с ръкав по някоя сълза , все едно отлепват лейкопласт от рана, други се хилят истерично....
- Казах ти да не влизаме тука... - просъскала тънко през зъби по-малката херния и леко дали назад, но не нацелили вратата, през която влезли и със сконфузени усмивки  смутолевили:
- Наздраве, момичета!... Забавлявайте се...Ние, таковата...няма да ви пречим, ще се свием там в ъгъла...
- Кви са тия бе?- вперили погледи в тях  "момичетата"  и зашумолили:
- Тия са хернии...
- Да бе?!...
- Да! Гаранция!....
- Какви хернии бе?..
- .Дискови...
-  Какво диско беее?! - надигнала глава от масата най-рошавата - Само хеви метъл форевър!!! - и пак забила глава в масата.
- Оооо ама как в ъгъла ще скучаете?! В никакъв случай! - скочили ДийСнайдърът и МаркМендосата, подхванали под мишница двете клети хернии и ги повлекли към тяхната маса.
- Заповядайте при нас, девойки! Ще пиете за наше здраве по едно няколко пъти! Нали сте душата на компанията!Ха ха....
И седнали херниите, какво да правят. Онези били от тия, на които не можеш да откажеш. И като им влязла глътка... А едно, а още едно...
- Казах ти, че си го бива заведението... - изфъфлила по- голямата херния - Тука се запознах  с най-якия шип в живота ми, честно! Ееейй такъв му беше върхът!
- Не ми се говори за шипове... Всички шипове са боклуци... - хлъцнала другата
- Я гледай- тия отворените заспаха... Ха ха... ние пием, тях ги хваща...
- Да бе! Поканиха ни, а изпозаспаха... Егати неуважението!...
- Да не ти пука! Аз нали те уважавам... ти мене уважаваш ли ме?
- Е много...хлъц!...ясно! Ама гледай какво мезе са ни сложили - херинга...
- То май... ние сме херинги...
-  Ей, вярно бе! Много си умна! на херинги ни направиха... Херинга - херинга яде ли ?  - това е въпроса...
- Не бее... Друг е въпроса- кой ще плаща сметкатааа? Заспали са като пънове. Даже тая дето най-силно се дереше, преди да откърти, ми пееше в ухото: "ти склони глава на мойто рамо.... Не говори! Танцувам сам, макар и с теб...."
- Заведението черпи! - обадил се изневиделица собственика- Айде сега се изнасяйте полека всички, че ще метеме Че започват баловете.

Този виц Венерчето го избълва в апогея на една нечовешка криза и ненамиране на място от болка, причинена от две хернии на врата, с които се беше сдобила и които за по-благозвучно нарече „херинги“.
Венера всъщност не знаеше, че се казва Венера. Тя си мислеше, че се казва Здравка Боримечкова, защото толкова беше повярвала в силата и изддръжливостта си, и толкова нямаше враме да мисли за болести, погълната от работа и ангажименти, и с такава лекота и бързина се справяше с всяко неразположение, дръзнало да се появи, че и през ум не й минаваше, че нещо може да я събори и извади от Играта. За това и не усети кога са доплували в нея въпросните херинги. Едва когато им пораснаха зъби и започнаха да я хапят и да й привличат вниманието, и един несловоохотлив, но познаващ добре работата си птеродоцент й каза, че ги е видял на рентгена.
В началото не ги взе насериозно, но след двумесечна борба с тях, опитвайки се да ги третира с изписаните лекарства , стана ясно, че те нея са я взели съвсем насериозно.. Болезненото недоумение от заключението на птеродоцента : „Така си оставаш. Най-много някакви инжекции...“ , я тласна към по- радикални мерки. Когато след всички последвали инжекции, вливания на системи и торби с лекарства херингите отново й показаха средна перка, вече с абсолютна сигурност знаеше, че са с аксцендент Пираня и че тая работа няма да е лесна. Също така с абсолятна сигурност разбра, че изобщо не се казва Здравка Болримечкова и съвсем не знаеше как изобщо се казва. Не знаеше и че може да съществува такава неистова, коварна и непреклонна болка,ма%^**()^&ка му!!!, която я вдъхновяваше да кърти стълбове, дървета и всякакви неизкъртими иначе неща, да разбива с глава стени, но не метафорично, а съвсем наистина.
Освен за вярата си в това, че Бог знае какво прави и спокойствието от този факт, беше благодарна и за блажената анимационна лудост, с която беше благословена и през чиито очи гледаше на себе си и на света. И на херингите, ма%^&&*((ка им!!!
Ок, ясно беше, че трябва да намали оборотите, нещо повече- да спре, да се обърне, да си свали бутонките и да влезе в себе си, да се запознае издълбоко с херингите, а чрез тях и със себе си. Защото при цялото дългогодишно тъпчене с книги, или не беше разбрала нищо, или не беше чела каквото трябва, щом сега някакви херинги я връщаха в базата данни и настройките й. Наясно беше с всички психилогически, кармични, генетични и пр. причини да й бъдат зачислени саблезъбите херинги и уроците им, че щом трябва да живее с тях, ще трябва да се водят мирни преговори за поносимо съжителство , под надслов “Да превърнем равнобесието в равновесие!“. Защото макар и в нея, те сякаш живееха свой отделен живот. Успяха да я скарат с всички ветрове, климатици, аспирации и всякакви смучещи и духащи машинки, да я бутат да затваря врати, прозорци, да навлича елечета, да се увива до ушите, да се намества в пози, които ги правеха мирни, доволни и щастливи от живота, да се кълчи, подпира и държи видимо неадекватно навсякъде... На всичко отгоре, явно бяха женска и мъжка, защото се сдобиха с още едничка.
Нарече ги Протрузина, Шипарко и Ингвиналия. И си заживяха немирно. А трябваше да се разбере някак с тях. Защото й се бяха случили, защото я обсебваха и й пречеха да прави това което единствено й се удаваше най-добре- да работи. Защото бяха извадили най-силния коз срещу нея- Болката. Светата Болка- страховита и непреклонна, която сякаш ти казва, че вече не си добре дошъл в това тяло, което до вчера не харесваше напълно, от чиито някакви особености се срамуваше, без да си даваш сметка, че това е единственият ти дом, за който очевидно не си се грижил с достатъчно нежност и внимание, не си пазил достатъчно добре. Когато един дом е оставен без бдителността и грижите на стопанина, съвсем логично бива взет на абордаж от херинги, пирани и всякаква бездомна сволоч. Намърдва се и Болката, разхвърля си багажа навсякъде и те свиват в ъгъла на себе си. А няма къде да отидеш. И няма нищо по- подходящо от Болката, което да те прибере вкъщи и да те подсети колко много обичаш този дом и не искаш да си тръгваш от него, защото всъщност ...го обичаш. Защото искаш точно този дом за още време, точно това слънце, точно тези човечета в живота си, искаш да пътуваш, да се смееш, да пиеш бира, да четеш книгите, които все още не си прочел, да изживееш онази любов, без коятооо никак не моожем, а не е лесно, не е лесно...у дома да се връщаш, да се връщаш бездомен.... Да те смири, да те запознае и сдобри с теб самия. Защото тя е най- честният и откровен Приятел, най-мощната аларма, че си жив , че трябва да се събудиш за живота си, който не е за изпускане, ма%$%^^&&ка му!!! И разбира се, да разкараш тези самонастанили се херинги, които не просто те вкарват във филма „Светата Болка“, но и ти казват на херингския си език, че Филма всъщност свършва, но айде, от тях да мине, ще ти отпуснат поне дълги финални надписи. Айде без тия!
И така, на Венерчето й се наложи да направи най-трудното нещо, което идея нямаше обикновено как да направи- да се погрижи за себе си, защото явно твърде дълго беше отсъствала от....себе си. След цялата информация, която побра главата й относно съвети за борбата с организираните херинги от сайтове, книги, статии, каквото чу, прочете и избълнува в медитация и болезнени трансове, кълбета, салта и асани, реши да отпочне като ги заведе на едно санаториумче, с всичките му атракциони и чудеса, които нормалните жени си причиняваха и съвсем без херинги. С небивал ентусиазъм и вдъхновение се втурна да си набави джапанки, бански, плажна чанта и прочие необходими за мисията неща. И понеже, както е казано и доказано: Когато Бог иска да спаси някого, му праща някой да го обича, в последния момент с нея реши да тръгне и нейна приятелка, на която явно звездите й говорят и в случая са й пошушнали:“ Виж ся, обекта е под постоянно видеонаблюдение, но е добре да има и още един ангел на място, щото е непредсазуем модел, та ти зачисляваме тоя екземпляр, малко да отдъхнем и ние, пък и мноого работа има, човек!“
Херингите веднага харесаха санаториумчето.Нали са риби, обичат водата, пролича им, че се кефят на цялата тая работа. „ Вижте, мога да анправя звезда!“- кокетничеше Ингвиналия(тя беше естетиката и класата на триото- финна и изящна, премерена и елегатна, свиреше на арфа и цигулка по нервите и дисковете на многострадална Венерка).“Аз пък мога да плувам назад!“ - радваше се Протрузина(тя беше тежката артилерия- тромава, протяжна и все едно с чене от рогвайлер. Нейните музикални инструменти бяха гайдата, акордеона и ловджийския рог). „А какво ще кажете за тройния ми скооок и подводно плуване, а?“- куфееше Шипарко(дивакът на компанията, който имаше дарбата да опъва нервите, сухожилията и вертебралните артерии като лъкове и да стреля като един Робин Худ.Музикални инструменти- китара, барабани и виолончило). Венера вече им познаваше всичките номера, защото нали някой беше казал:“Възлюби болестта си“ и я беше възлюбила, но и като всяка уважаваща себе си хитруша, шизофренично се разграничи от нея и им гледаше все едно отстрани сеира.Най-трудни за търпене „музикантите“ бяха, когато и тримата се опитваха дружно да композират и изпълняват нетърпими „парчета“, благодарение на които усвои всички африкански танци и прилежащи им звуци, викове и каканижения., при това без изобщо да иска да е солист на тази група.
Назначиха й четири процедури-перлена вана, физиотерапия с ток,т.н. Банче(100% минерална топла вода в басейн) и кал. От тях най-много си хареса перлената вана, която определено е най- атрактивна. Първоначално, като всяко диво същество, с ужас се държеше здраво за дръжките, сакън да не я отнесе на някоя друга планета тая луда вода, или като че е в няакво влакче на ужасите, но нали с хубавото бързо се свиква, скоро прибра и ръцете- и те да намажат от целебния кеф. Обикна и калта. Защото от кал човека е направен, като се посчупи, да се навре пак там, да се поомеси в първичната субстанция и току виж се пресъздаде за нов живот. Подозираше, че онова бялото в главата не ще да е направено от кал, а другаде, но и на него калта определено му добавяше по някоя гънка повече.И понеже херингите започнаха сравнително кротко да се забавляват, именно в калта Венера започна да се събужда за себе си, да си припомня бааавно- бавно и малко по малко, че всъщност се казва Венера. Е, веднъж изскочи по навик Здравка Боримечкова да й пренесе един шезлонг под мишница, но Венера бързо я отпрати. Нямаше как да се отърве напълно от нея, а и нямаше как Здравка да я остави сама, но твърдо реши да я прибере, за да не плаши излишно хората и да се представя за нея. Особено сега, когато вече се запозна със себе си, с всички ароматни подхранващи масла, които правеха кожата й мека и блестяща, с лекотата да се разхожда по бански и без бански, да предава и душата и тялото си на водата, слънцето, въздуха и божията милост. И да пропъди от ума си всичко, което я натъжава и действа като афродизиак на Болката. Е, не мина без провокации- веднъж на един красивимък плаж за здрави хора, тъкмо когато се беше отпуснала блажено със затворени очи, пуснала всички грижи и терзания да хрупат и подравняват райграса, люлееща душа на балкона на нирваната, от близкия детски басеин децата с цяло гърло се задраха: „Генади! Генади! Генадииии!...“ - баш името на любовния й катаклизъм, дето толкова се стараеше да забрави! Рече си: „Ще млъкнат...“ Но не би... Веднъж, два пъти, пет пъти...сто и осемдесет пэти... Толкоз пък ли да не му работеха ушите на този Генади?! Точно Генади ли трябваше да си кръстят детето тия хора и да го домъкнат там с развалените уши?! Усети как Здравчето се надига и приготва разширителите за уши, но нежно я спря- невъзпитано и рисковано беше да вади от водата за ушите чужди деца. Така и така прескочи балкона на нирваната, реши да почете новата книга детобеше приготвила и просто да не ги слуша. Точно на деветия ред установи, че главният герой се казва... Генади. Нямаше как да я метне първосигнално в детския басеин по Генади, защото книгата беше на ангелската прятелка, а и се оказа много интересна и забавна книга. С изключение на това малко лирико-трагично отклонение, санаториалната почивка мина подобаващо херингопосветено, физиотерапентично и набълбукано. И разбира се, напълно недостатъчно.
Още по пътя за вкъщи й стана ясно, че не се лъжат със санаториумче тия гадове. Или поне не от едно.И я емнаха едни философско-семантични размисли за това как херингите се отнасят към човека така, както дървениците се отнасят към дивана. И колко трудна е борбата с дървениците, и колко дивани са изхвърлени заради тях...Е няма пък! Грехота е да се изхвърли такъв хубав див...ан!
А и започнаха съвсем да си превишават правата- не й позволяваха да излиза много и за дълго , да седи, да стои на едно място... Според тях готвенето трабваше да се случва по съвсем различен от досагашния начин, а именно, за супа, например, трябваше да легне на четири възглавници, под точно определен ъгъл от около 120 градуса, за да нареже зеленчуците, след което с няколко припълзявания и скока да ги забие в тенджерата като Майкъл Джордан топката в последната минута в коша, след това с едната ръка да стиска Шипарко за врата, с другата да налее вода в тенджерата и да я приземи на котлона, докато краката й се опитват да си разменят местата. После, докато се варяха, до следващата манипулация можеше волно да се извива на леглото, в опити дружно да го преплуват. Но повече от всичко в прекалението им беше, че...не я пускаха на работа. Не и без тях.Поне там да мируваха, но не би.Вадеха всичките си музикални инструменти, а такава група бяха, че засвирят ли, няма как да не танцуваш.А това на работното място е мъчително неуместно.
За да я разнообразят, разсеят от тях и внесат радост в ежедневието й, обични близки а записаха на екскурзия до Власинско езеро- т.н. Сръбско море. Хубаво, ама на връщане на границата имаше задръстване и трябваше да чакат четири часа!!! И Шипарко, и Протрузинка, и Ингвиналия дружно рекоха: „Абсурд!Ние се връщаме на Власинско езеро!“ Зор видя докато ги убеди, че от нея ако зависеше, веднага би ги пуснала, но без нея нямаше как да стане тая работа, а тя твърдо държеше да се въздържи от езерото.“Оффф...- изпуфтя Шипарко- Момичета, предлагам да си доядем плексусите и да си пуснем „Задругата на херингите“ , докато пуснат тая граница...“ и това беше чудесен повод Венера да направи безброй обиколки на автобуса и колоната от автомобили, идвайки й да пее с цяло гърло(предвид това, че бяха в Сърбия) - „Имам херинги, али коме да ги дам?! Комеее?!! „ Както и да се убеди окончателно, че на дълъг път с херинги не се ходи.
След ядреномегнитният резонанс, обаче, анимационния канал заби, защото се оказа, че не само херинги са я налазили, а и една киста се е самопоканила- Лейди Кистинджър. Мнооого кофти работа. Мечтата й да не се оперира се сбъдна- просто не може, няма как, не става. Никакви облъчвания повече, никакви физиотерапии, лазери и пр. Това, което кефи херингите, нервира люто мистериозната Лейди.. Само водни масажи, плуване, обезболяващи и най-вече Бог. Та, от цялата анимация остана само човечето от „Минута е много“ с неговите: „ Ами сега?“ и „Няма враме!“
И така разбра, че хубавото на присъдите им е в това, че ти дават свобода. Истинската и най-интересна част от живота започва след присъдата. Тогава можеш да си отдъхнеш и да бъдеш себе си. Тогава целия ставаш....до болка красив, проснат в цял ръст в нозете на Господ. Тогава прощаваш на него, на себе си и на всички всичко, което си позволил да те засегне по какъвто и да било начин. И обикваш с тройна сила и Бога, и другите тленни човеци, и себе си, и Живота- всеки ден, час и миг от него, с всичко, което има за теб в този миг.. защото Живота е точно толкова -един миг, в който имаш време само да бъдеш щастлив. Защото Бог желае да бъдаш щастлив и изтъкан от светлина. Както ти искаш да бъдат щастливи децата ти, както искаш да изпълнят мечтите ти за тях, да осмислят и себе си, и теб.
Нямаше как да не се набълб,ка в перлената вана на Философията Венера. Не мина без сълзи, без терзания за края на света й, ревливи музики и пр. Но и друга песен знаеше и реши да си я наниже като пояс в това море- „...и де се удавиме, няма да се даваме...Водно колело!...“ - нали водни ппроцедури казаха докторите. Единственото, всъщност, което казаха, че може да прави.Часът на Смирението бише настъпил и макар да не беше силна по този предмет, трябваше да научи всичките му уроци и да се държи подобаващо, колкото и трудно да й беше.
Разбра, че понякога за да докажеш, че обичаш себе ис и живота си, си изправен пред това да се бориш за него. С всички сили, с всички средства. Дори когато видиш колко си противоречат природната и традиционна медицина и как се оспорват взаимно – джинджифила изчиства токсините и е чудодеен, но за него токсини са и лекарствата, и поради това спира действието им. Едните казват : вие я тровите, ние я лекуваме, другите – да, ама вие сте бавни, ние действаме бързо и ефективно... А няма как с лекота да избереш едно от двете.
Хвърли се неуморно да следва всичко, което чуе и прочете като средство за изцеление- ръченици и „Мома Яница“ до бездъх, плавни и внимателни гимнастики, слушане и пеене на Гаятри мантра и мантрата за изцеление РА МА ДА СА СА СЕЙ СО ХАНГ ... Понякога се и уморяваше в тази борба. В крайна сметка всичко е в ръцете на Бога истински важното е да се свържеш в дълбока молитва с него. Да се довериш на плановете му, да ги приемеш....И да вярваш в изцелението си.
Права беше арттерапевтката й и обична приятелка, че трябва да се освободи от херингите, които така грижовно беше нарекла и поименно.

И...А! Анимационния канал тръгна!
- Ехо...Проба, проба...Чуваме ли се? Оправих го!- това беше Шипарко.- Много задобрявам, а?
Венера наблюдаваше малката група херинги и се чудеше...кога , как, защо и лудост ли е, че ги беше... обикнала? Те живееха в нея... Като малки деца, като големи учители... Израстваха заедно....
- Вижте, Шипарко, Протрузина, Ингвиналия, Лейди Кистинджър.... - каза им Венера- Благодаря ви! Без вас нямаше да разбера колко много се обичам...
И ние те обичаме!- обади се Ингвиналия – Виж каква прекрасна музика правим за теб.
- Да... - каза Венера- Просто...Това не може да продължава така... Много ми се искаше да ви кажа, че е време да си тръгнете от мен...
- Какво?!- недоумяващо изстреля Шипарко, а Инвиналия, Протрузина и Лейди Кистинджър позинаха от изненада.
- ...но знам- продължи Венера- че няма как това да стане без мен. Природата ви е пакостлива, причинява ми страдания, не ми позволява да изразявам себе си по начините,по които мога. Няма как да останете в този вид...
- Ама какви ги говориш?!- възмутено викна Шипарко- Не ти ли прави впечатление, че все по- рядко се занимаваме с музика, макар и да задобряхме в нея? Сега се занимаваме със земеделие...
- Ахааа!- каза Венера- значи затова усещам гърба си като разоран?! И мотиката под плешката....
- Там Протрузина сади Тулси. Ингвиналия се е заела да развъжда лотоси, а аз ще отглеждам Пейотл...
-Шипарко!!!- кипна Венера- Опитвам се да ви кажа, че е време да се ориентирате към трансформация. Не знам какво садите, но то трябва да е добро за мен и чрез мен.Приемете го. Бъдете....Изкуство.
- Само да питам....- надигна се Лейди Кистинджър
- И за теб се отнася- стрелна я Венера – Точка.
Т
О
Ч
К
А