автор: Iglika

Тя седеше на пейка в парка. Беше ранен следобед, топъл и слънчев есенен ден. Беше тихо, почти нямаше хора и песента на птичките огласяваше парка.
Беше си взела книга и се беше вглъбила в съдържанието ѝ. Чете почти час, но очите ѝ се умориха и остави книгата настрана, за да си почине. Заслуша се в песента на птиците. До нея паднаха няколко пожълтели листа. Слънцето я стопляше приятно и тя замижа, осветена от слънчевият лъч докосващ лицето ѝ.
Беше ѝ толкова приятно, че дори не помисли да промени позата си, за да избегне светлината, пречеща на очите ѝ. Замисли се за живота си. Припомни си есенните дни, когато беше малка. Тогава къщата на баба ѝ се превръщаше в консервена фабрика, правеха се туршии, печаха се чушки, варяха се сладка и лютеници. Внуците мелеха домати до втръсване. Целите омазани в доматен сок, те въртяха тежките дръжки на машината без да се оплакват. Бабината лютеница, намазана върху дебела филия топъл хляб, беше най-вкусното ядене за тях и дори и изморени, не протестирах,а, че вместо да са на игра, се налага да се трудят. Впрочем и съседските деца бяха заети с подобни приготовления.
За нея това не беше проблем. Тя мечтаеше непрекъснато. Особено, когато се налагаше да върши механична работа, която не изискваше вниманието ѝ. Така минаваха часове, без тя да забележи. Същото беше, когато я караха да пече чушки. Обвита в пушекът, излизащ от чушкопека, тя вадеше изпечените чушки машинално, мечтаейки за далечни земи, нощно море и птици в небето.
Първата мечта, която помнеше и с която заспиваше с години беше за един старец, внезапно изпаднал от обществото, нуждаещ се от нейната помощ. Тя и до днес помнеше лицето на въображаемия мъж, с бяла брада, мила усмивка и топли очи. В мечтите си, тя го прибираше у дома, хранеше го с всичко, което има в хладилника, обличаше го с дрехите на баща си и му отстъпваше стаята си, докато е жив. Тя имаше такова въображение, че всяка вечер, докато заспи, в главата ѝ се разиграваха хиляди сценарии, но във всички от тях тя се грижеше за стареца. Понякога прибавяше по някое кученце или коте, понякога и двете.
Често мечтаеше, че е принцеса, дори кралица. Беше красива, властна и помагаше на хората. В детската градина имаха сценка, с която посрещаха пролетта. Дълго време тя виждаше себе си с руси, разпуснати коси, цялата в цветя, усмихната и добра, да носи живот на земята.
Представяше си зимата като прегърбена бабичка с черна забрадка и дебел елек, която живееше в бяла къща, заобиколена от побелели от снега хълмове. Тя изтърсваше през прозорците на къщата си дебели одеяла, от които се стелеха хиляди снежинки, които бавно покриваха земята. И ето къщата се изчистваше и бабичката се затваряше вътре. После никой не я виждаше вече, а тя, пролетта с усмивка на уста и птички, пеещи в косите, танцуваше под яркото слънце, а под краката ѝ цъфтяха цветя.
В първи клас се запозна с Лъвския скок на Левски, който стана неин герой и си остана такъв за винаги. Вечер ставаше от леглото, облечена с розова, памучна пижама на цветя и скачаше из стаята с боси крака, представяйки си, че е Дякона, гордо приглаждаше косата си. Ако не друго и тя беше имаше същата светла коса като героя си. После краката ѝ замръзваха и пъхната под дебелия, вълнен юрган, тя заспиваше мечтаейки за геройства и подвизи.
Беше изключително срамежливо дете и общуването със съучениците ѝ толкова я объркваше и стресираше, че предпочиташе да прекарва времето си седнала до прозореца, загледана в някое облаче, мечтаейки да има крила, за да полети далеч от училище. После замечта за Луната, виждаше я като красива, спокойна жена със сребристи коси, овити около снежнобялото ѝ лице. Облечена в приказна бяла роба, тя обикаляще звездите и палеше всяка една от тях, бавна, сериозна, съсредоточена.
По телевизията вървеше детски сериал за принцеса Арабела, която имаше вълшебен пръстен и щом го завъртеше на пръста си, се случваха чудеса. Тя дълго мечта за такъв пръстен. Всяка вечер, докато заспи, си представяше, че завърта пръстена и става красива, уверена и умна жена. Променяше живота си, къщата, хората около нея. Правеше всички добри, виждаше светът мирен, красив, с хора, които се обичат и си помагат. Нямаше болести, нямаше нещастия, всички бяха красиви и много щастливи в този нов свят.
В по-големите класове нещата се промениха и тя започна да мечтае за далечни земи, изгреви и море. Дори започна да събира красиви картички с изгледи от морето, повечето с изгреви на тях. Морето я плашеше и същевременно я привличаше с някаква тайна сила. Тя си го представяше винаги нощно, тихо, огряно от луната, тайно и опасно. Под равната повърхност кипеше живот, който тя не можеше да види и тъкмо това беше страшното, но и нещото, което я привличаше най-много.
Но щом в часовете по литература започнаха да изучават Илиада, тя започна да си представя гръцките богини в красиви тоги и с разкошни, дълги коси. Рисуваше ги и лепеше рисунките по шкафовете в стаята си. Себе си виждаше като Хризеида, красавицата, която Ахил трябваше да върне на Аполон.
В пубертета внезапно замечта за пустинята. За нажежения до бяло пясък, за палещото слънце и синьото небе, без нито едно облаче. Виждаше забулени жени, мъже с остри погледи, с дълги прави носове и матови лица. В мечтите ѝ имаше летящи килимчета, красиви коне с бляскави гриви и мъже със силни загорели тела, които извършваха подвизи в нейна чест.
Щом порасна повече нямаше много време за мечти. Ходеше на училище, понякога излизаше с приятелки а и майка ѝ вече я беше включила в домакинската работа. Готвенето ѝ се отдаваше, а докато миеше чинии, мечтаеше по малко. Поиска да стане археолог и непрекъснато виждаше себе си, заровена в пръста, заобиколена от древни останки. По това време четеше много. Почти не спеше, светлината в стаята ѝ изгасяше едва след 3 а понякога и след 4 часа.
После се запозна с едно момче и се размечта за дом, брак и деца. Виждаше къщата си, стаите, които старателно почистваше, след като е избрала обзавеждането, семейния бюфет със сватбените чаши и букета на витрината. За нея бракът беше основно това, като повечето девойки на нейната възраст тя изобщо нямаше представа за същността на семейния живот.
Омъжи се рано, мечтаейки за прекрасния нов живот, който се разкриваше пред нея. Реалността обаче се оказа различна и скоро се озова окована в брачните вериги със съпруг, когото не познаваше изобщо. Той беше толкова различен от представите ѝ, толкова различен от нея самата, че нямаха нищо, абсолютно нищо общо. Тя замечта за деца, като всяка млада жена, а и мислеше, че по този начин ще заздрави семейството. Оказа се, че съпругът ѝ не може да има деца и вече не остана нищо, което да ги свързва. Скоро всеки заживя свой собствен живот. Тя вече мечатеше за голямата любов, за прегръдки и тайни нашепвания. Вместо това, в следствие на странните бизнес идеи на съпруга ѝ, те се намериха в изключително трудна ситуация и тя трябваше да понесе много разочарования и притеснени, неспокойни дни. Замечта за печалба от лотарията, за пари, с които да плати всичките им дългове, за спокойни дни на планина или по Черноморието. Накрая не издържа и поиска развод. Този брак вече нямаше смисъл.
Последваха трудни години. Дълго не можеше да свикне с мисълта, че е разведена, започна живота си от начало, с нова работа, нови приятели, нов гардероб и ново съзнание. Започна да излиза често, независимо, че работеше толкова много. Не мечтаеше, защото работеше на смени и поемаше повечето нощни на колежките си, тъй като и трябваха пари. Когато събра багажа на съпруга си, имаше в джоба си само някакви стотинки. Имаше заеми, а и някак ѝ се живееше, излизаше ѝ се сред хора, не искаше да е сама. Това продължи няколко години. После нещата бавно се върнаха към нормалното. Имаше няколко спорадични връзки, нито една не сполучи.
Записа се на английски и когато го научи до толкова, че да общува що годе с хората си купи компютър. Запозна се онлайн с различни хора, някой добри, някой лоши. За зла беда се запозна с един красив индиец. Беше ИТ инженер, умен, интелигентен и забавен. Беше от богато семейство с потекло. Скоро станаха неразделни и телефоните бяха непрекъснато в ръцете им. Споделяха всичко, бяха заедно от сутрин до вечер. Той и разказваше за обичаите в неговата родина, учеше я на толкова нови неща, запозна я с индийското кино, различно от Боливуд, сериозни и смислени филми, които я трогнаха и заинтригуваха.
Това продължи толкова дълго, че в мечтите си тя вече беше негова съпруга, да се грижи за домакинството в дома на родителите му. Познаваше всичките му роднини и приятели, разбира се по снимки и по разказите му. Той имаше годеница, но беше ѝ казал, че нещата с нея изобщо не вървят и не се вижда с нея, тъй като тя работи в друг град. Връзката им стигна до кулминацията си, когато той пристигна в града ѝ за една седмица. Това беше време, което тя никога нямаше да забрави. Нито преди, нито след това се беше чувствала толкова щастлива. Не можеше да повярва, че всичко се случва на истина. Вече беше убедена, че те никога няма да се разделят. Замечта за сватба, сарита и красиви танци, за вечно щастие и съвършена любов.
След около година той се разболя. Изследванията показваха нещо сериозно и тя вече се виждаше омъжена за съпруг, за когото ще се грижи безкористно и от любов до края на живота си. Намери му лекари и извести родителите си, че той ще пристигне. Прекарваше цели нощи с него, без да спи, успокоявайки го по телефона, изслушвайки го, приспивайки го. Докато да си купи билети, излязоха окончателните му изследвания. Лекарите бяха сгрешили диагнозата. Той се оправи след месец. По това време ѝ съобщи и за женитбата си, която родителите му организираха с годеницата му и нейните родители. Сякаш земята се разтвори под нея и я затрупа. След шока, тя поиска обяснения. Той и отговори, че въпреки отношенията им, никога няма да може да се омъжи за нея, тъй като семейството му е консервативно, старо и почитано в страната му. За това не е допустимо той да си вземе за жена чужденка, от друга религия, разведена и на всичко отгоре с няколко години по-голяма от него. Шокът беше толкова внезапен, че тя дори не се сети да го попита защо не ѝ е казал всичко това в началото на връзката им. Просто му написа, че не може, няма сили да продължи да общува с него при тези обстоятелства.
После се разболя. С месеци не можа да дойде на себе си. Изпитваше такава слабост, че дори не беше в състояние да разботи. Сърцето ѝ не искаше да бие нормално, тялото не ѝ се подчиняваше, а умът ѝ беше абсолютно празен. Беше като в ступор много дни. Не плачеше, не мислеше, не знаеше нищо. Машинално вършеше задължнията си и никога не мечтаеше.
С помощта на приятелите си започна полека да се възстановява. Не искаше никога повече дори да се докосва до мъж. Така минаха няколко години без мечти, сиви и тъжни.
После, като всяко нещо, времето излекува и това. След няколко години се запозна с някого и дори заживяха заедно. Но и този път нещата не се получиха. Тя не можеше повече да обича никого. Сърцето ѝ щеше завинаги да принадлежи на този, който го беше разбил. Чувствата тя нямаше към никого. А и младежът, с когото споделяше живота си, не се оказа толкова сериозен и отговорен, както изглеждаше от начало. След година и половина те се разделиха.
Тогава баща ѝ се разболя жестоко и покрай грижите за него и майка си, тя не мечтаеше, нямаше време, покрай болници и лекари, тя изпитваше постоянен страх и напрежение. След няколко месеца, щом всичко свърши, тя изпита огромно облекчение, въпреки тъгата и липсата на баща. Знаеше. че така е най-добре за всички. Баща ѝ беше страдал достатъчно. А и трябваше да се погрижи за майка си.
Но скоро тя самата се разболя. Оказа се, че постоянните проблеми с гръбнака, които имаше от както се помни, съвсем не са толкова дребни и след една ужасна криза, която я закова на леглото за повече от два месеца, тя се оказа без работа и завинаги обременена от постоянните болежки и проблеми, които ѝ създаваше заболяването ѝ. Сега имаше време да мечтае много. Прекарваше повечето време в леглото си и когато не четеше, мечтаеше. Тъй като неспособността да се грижи за себе си и да върши неща, които преди беше вършила без проблеми, я съсипваше, тя се стараеше да не мисли за това. Но за жена, като нея, свикнала на самостоятелност, това беше голям удар. Тя се опитваше да забрави, четеше почти непрекъснато, говореше с приятелите си, измисляше нови варианти, но вечер мечтаеше само за едно, да е здрава.
Лека полека се пооправи, започна да пише малки рекламни статии за фирмата на неин приятел, можеше вече да излиза и дори да води що годе нормален живот, но с много ограничения. С постоянната болка свикна и не ѝ обръщаше внимание, докато не стане непоносима. Тогава пиеше лекарства и мечтаеше за дните преди да се разболее.
Всяка вечер си представяше, че изведнъж става много богата, че има достатъчно средства, за да отиде в страна, където здравеопазването е на ниво, където щяха да направят чудеса за гръбнака ѝ и да и върнат живота, такъв, какъвто беше преди.
Искаше да е способна да издържа на напрежения, на усилен труд, на движение. За жалост след всичко, което беше преживяла, нервите ѝ не бяха издържали и трудно се справяше със стреса. Най-добрия начин за да се успокои и да се порадва на живота, беше в градината на двора, в парка, с книга в ръка, или гушнала рижия си котарак, който мъркаше доволно в ръцете ѝ.
Обикна самотата и вече мечтаеше само за малка къщичка сред гората, където до малко поточе, което ромолеше тихо, сред вековни дървета, облечени в зеленина, събираше билки, диви ягоди, виеше венци от цветя, пееше в едно с пъстрите птици, които котаракът постоянно гонеше, с надеждата да хване поне една от тях.
Заобикаляха ги всякакви дребни животни, които не се плашеха от нея, а спокойно се оставяха на милувките ѝ. Имаше и любимо мече, с което си играеше, под благосклонния поглед на майка му. Танцуваше под слънчевите лъчи, търкаляше се по дъхавата, зелена трева, опиваше се от миризмата на цветята, беше здрава, спокойна и щастлива. Сама...
Слънцето вече не припичаше толкова и тя бавно се размърда и отвори очи. Замисли се. От както се беше родила, непрекъснато мечтаеше. Животът ѝ премина в мечти. Някак в страни от истинския живот, в главата ѝ се редуваха красиви принцеси, силни, мургави мъже, зелени поля, далечни земи, цветя, животни и любов. Мечти.
"Какво друго му остава на човек в този живот"- помисли си тя. - "Нали ако не мечтаем животът ще е сух, сив и скучен, може би дори тъжен." После бавно се изправи и с все още пълна със спомени глава, леко замяна от слънчевата светлина тръгна към автобусната спирка. Съвсем прозаично, стомахът ѝ припомняше, че не беше яла от сутринта, а и в къщи я чакаше стария, рижав котарак, който мразеше, когато тя не е у дома.