автор: Heel

Емил спря душа и тогава чу, че телефонът звъни. Избърса се набързо, изскочи от банята и изтича до нощното шкафче. Вдигна, като присви вежди, чудейки се дали е видял добре името, изписано на екрана.
– Да, моля?
– Емо, здравей! – Приятен женски глас, но леко треперлив и с ясно доловима тревожна нотка.
– Здравей – отвърна той. Погледна екрана, за да се увери, че не бърка. Обаждаше се бившата му колежка от университета Ива. Да, точно тя се обаждаше, а не се бяха виждали от поне десет години. Тогава бяха нещо като неособено близки приятели, тоест засичаха се от време на време на лекции и в студентските заведения и обичаха да си бъбрят. Емил имаше бегли спомени, че бе танцувал с нея на един купон. Само танци, нищо повече. А сега тя се обаждаше, след толкова много години.
– Не исках да те притеснявам – подхвана тя. – Но живееш наблизо, та затова реших… Ох, толкова е гадно! Мамка му! Съжалявам, но няма към кого друг да се обърна. Знаеш, че баща ми е с инсулт и се отказа от телефона си, защото има проблеми с говора. А мама, както обикновено, не си е заредила батерията. Пълна идиотщина!
Емил се канеше да каже, че е станала грешка, когато Ива с тежка въздишка добави:
– Не ме питай нищо. Не ми се говори. На края на силите си съм. Просто… просто ме изслушай. Ще ти обясня накратко. Но не се тревожи, нищо кой знае колко страшно не е станало. Обаче ме боли, адски. Мамка му! Да му се не види!
– Ама… – подхвана Емил.
– Ето, обяснявам, изчакай ме да обясня. Ох! Не е истина това! Катастрофирах. Един джип ме засече, бахти смотания идиот, и загубих контрол над колата. Забих се в крайпътно дърво. В първия момент си помислих, че нищо ми няма. Да, нищо не ме болеше. После осъзнах, че положението не е цветущо. Двигателят беше влязъл в купето. Представяш ли си! И ме заболяха краката… адски… и ми се зави свят. Както и да е. Та така. Сега съм в „Пирогов“ и ме превързват. Нищо страшно нямало. Не се налагал болничен престой. А ме боли като за световно. Моля те, ела да ме вземеш. Ти си най-близо. Като се свържа с нашите, те ще ме приберат. Нали разбираш, че няма как да кисна вечно на носилка в коридора. Обясниха ми това онова. Пълна простотия! Ох, съжалявам, че ти създавам проблеми. Но ти си най-близо. Роднини, близки, приятели… просто всички са далеч…Не ми се сърди! Милото ми братовчедче! Как те стреснах само!
– Аз…
– Можеш ли да дойдеш или не? Да не би да не си в София? О, Боже!
– Идвам!
– Добре. На първия етаж, пред спешния кабинет.
– Идвам.
– Добре. – Връзката прекъсна.
Емил беше забил празен поглед в пода. Колебаеше се. Рече си, че трябва да се обади на Ива и да й каже, че е станала грешка, че той не е нейният братовчед, а бившият колега от университета. Само че с колата можеше да стигне за десетина минути до „Пирогов“. Нищо не пречеше да помогне.
Избърса се, приглади косата си с пръсти, облече се. Взе ключовете за колата и се изстреля като тапа към паркинга.
Трафикът беше натоварен. Светофарите сякаш се опитваха да затруднят движението. Пътуването до болницата отне двайсет минути.
Миризмата на дезинфектанти блъсна Емил в носа като чук.
Мина покрай санитарите с количките и тръгна по коридора.
Пред кабинета имаше десетина човека. Имаше и носилка, малко по-надолу, на която, лежеше Ива. Емил я позна по дългата тъмнокестенява коса. Спомни се, че едно време веднъж му се беше приискало да прокара пръсти по тази коса. Да… Все пак сега не беше времето за подобни мисли.
Лежеше тя на носилката, скръстила ръце върху гърдите си, и стискаше с неспокойните си пръсти няколко листа хартия и дамска чантичка. Десният й крак беше гипсиран до средата на бедрото, при изпънато силно напред стъпало. Левият също беше в гипс, но само до коляното. Пръстите, показващи се от превръзките, помръдваха нервно и бяха леко подпухнали, с нездрав червеникав цвят.
Емил се приближи. Беше объркан и смутен. Не знаеше как ще реагира Ива.
– Здравей – каза той.
Ива потрепна и извърна с мъка глава назад. Помръкналите й от болка сини очи се ококориха. После се присвиха замислено. Тя се опитваше да се сети кой е човекът, стоящ до нея.
– Аз… Емил… обадих се… – промърмори тя.
– Е, и аз съм Емил.
Ива изхлипа, сетна се изсмя истерично. По лявата й буза се стече сълза.
– Да, аз съм пълна идиотка. Мамка му!
– Значи ме позна?
– Да, но не теб търсех. Той, братовчед ми, също е Емил. Какво съм гледала на телефона… Бях много объркана, затова…
– Не се притеснявай, ще ти помогна.
– Как ще ми помогнеш ти! Ти не си ми никакъв!
– Ами… все пак съм тук. Мога да помогна.
– Не мога да лежа вечно тук, разбираш ли?
– Да, да, разбирам.
– Трябва да се свържа с братовчед си Емил. Върви си. Объркала съм се.
– Разбрах, че си се объркала. Но няма проблеми.
Тя изсумтя, извади телефона си и започна да набира. Минута по-късно заговори. Емил не чуваше добре думите.
Ива каза:
– Братовчед ми е в Гърция, на почивка.
– Хубаво де, ела ми на гости за един ден.
– Трябва да говоря с мама. Тя все някога ще се сети за зареди батерията.
– Закарвам те вкъщи, а после ти се оправяй с твоите близки. Кратко гостуване.
– Но ти не си ми никакъв!
– Добре де, все пак се познаваме.
– Но аз не мога да разчитам на теб. Все пак…
– Ще те закарам вкъщи, ще се наспиш, а после близките ти ще те приберат.
– Боже, докъде се докарах!
– Стига де, нали сме бивши колеги.
Ива се позамисли, след което кимна. С припряно движение избърса насълзената си буза.
– Аз… имам нужда от количка… за да мога да се придвижвам – проплака тя, докато се надигаше на лакти.
– Няма проблем, ще купя.
– Пари в брой почти нямам, картата… Трябва до някой банкомат да ме занесеш. Не мога да ходя.
– Знам, че не можеш да ходиш. Ще купя количка, после ще ми възстановиш похарченото. Не се стягай.
– Хич не искам да ангажирам чужд човек. Имам много роднини и приятели, просто така се случи…
– Престани! Едно време се разбирахме добре, защо това да не продължи?
– Добре, добре. Ох, колко ме боли!
– Дали не трябва да останеш на лечение…
– Не… всичко било наред. Имала съм нужда само от почивка.
– Това е хубаво.
– Петата на десния ми крак е с няколко пукнати костици. Така каза лекарят. Нямало нужда от операция, ама боли зверски, въпреки обездвижването.
– Съжалявам.
– Ти явно си добър човек. Но аз не съм ти никаква.
– Стига си приказвала. Да тръгваме.
– Аз не мога…
– Ясно си личи какво не можеш.
Той се приближи до носилката. Подхвана Ива, с едната ръка през кръста, а с другата под бедрата, и я вдигна. Десният й крак стърчеше настрани, защото не можеше да се сгъва в коляното.
Тялото й му се стори по-топло от нормалното. Зачуди се дали е възможно от болки и тревоги да се вдигне температура.
Ива бе опряла глава на рамото му и хапеше устни, зареяла поглед към тавана.
– Притеснена си, разбирам, но ми се струва, че най-лошото е минало. Щом не са те оставили в болницата…
– Да, можеше да съм още по-потрошена. Да ме режат, да ме…
– Не мисли, отпусни се. В сигурни ръце си.
– Но аз…
– Не съм ти никакъв, знам.
– Ти защо реши да ми помогнеш?
– Симпатична си ми, още от едно време. Пък и в такъв момент би било грозно да не помогна. Обстоятелствата го налагат.
– Е, много мило, наистина, но… в днешно време всеки… искам да кажа, че хората станаха големи егоисти.
– Да не би да те е страх от мен?
– А, не, но все пак си чужд човек. Аз имам много роднини и приятели…
– Да, да, разбрах. Ако предпочиташ, да те сложа на задната седалка на колата и там да изчакаш подкрепление?
– Ами… така може… да минат часове.
– Тогава те закарвам вкъщи и те слагам на леглото да си почиваш.
– Добре.
– Лекарства трябва ли да се купуват?
– Трябва.
– Ще отскоча до аптеката, когато те настаня.
– Благодаря.
Докато прекосяваше паркинга, Емил си помисли, че за пръв път му се случва да носи жена на ръце. По погледите на минувачите личеше, че двамата представляват странна гледка.
Наместването на задната седалка се оказа нелека задача. Ива на няколко пъти изохка и присви очи от болка. По време на пътуването не продумаха, бяха потънали в мисли и не им беше до приказки.
Седящите на пейката пред входа пенсионерки с любопитство наблюдаваха как Емил измъква от колата си непозната жена с гипсирани долни крайници. Започнаха да се споглеждат и да си шушукат.
Заради изпружения си десен крак Ива не се събра в асансьора.
– Съжалявам – проплака тя.
Емил махна с ръка и се закатери пухтейки по стълбите.
Влязоха в апартамента.
– Ама това е боксониера!
– Живея сам. Не се притеснявай, няма никакъв проблем. Ще сменя чаршафите и ще те сложа на леглото. После ще отскоча до аптеката да купя лекарства.
– Много неудобно се получи – изпъшка Ива.
– Стига де!
Когато Емил се върна от аптеката, Ива заговори припряно:
– Моля те, помогни ми! Трябва да отида до тоалетната. Пишка ми се зверски.
Емил моментално я награби и я понесе съм тоалетната. Сети се да подпре десния й крак на табуретка, за да е удобно седенето върху чинията.
Ива лежеше на леглото, и гледаше унесено, явно болките и тревогите я бяха уморили.
– Ще отида да купя количка – каза Емил.
– Говорих с родителите си. Чичо ми може да дойде утре да ме вземе. Няма кой друг… Ще може ли да преспя тук?
– Разбира се.
– Но леглото…
– Аз ще спя на пода, няма проблеми. Ще постеля няколко одеяла и готово.
– Засега няма нужда от количка, бездруго тук е доста тясно. Не знам как да ти се отблагодаря…
– Има начин да ми се отблагодариш. Просто се успокой.
Ива се усмихна и притвори очи. Хапна малко солети, изпи си лекарствата и заспа.
Емил погледа телевизия при изключен звук. После дълго наблюдава спящата Ива. Бледото й, измъчено, но красиво лице. Ритмично надигащите се приятно заоблени гърди. Отпуснатите върху постелята ръце с фини длани. Застиналите неподвижно гипсирани крака. Пръстите на краката й потрепваха от време на време.
Той заспа, дълбоко. По едно време се събуди.
Ива се въртеше в леглото, помръдваше нервно с ръце и ломотеше несвързано. По челото й беше избила пот. Очевидно сънуваше кошмар. Малко по-късно от гърлото й се изтръгна ридание.
Емил стана, надвеси се над нея и я погали по челото. Дланта му се навлажни от потта. Бълнуването продължи. Той отново я погали по челото. Изведнъж тя ококори стреснато очи и изписка.
– Какво! Какво! Къде съм! – Изглеждаше объркана като загубило се в гората момиченце.
– На сигурно място си, спокойно. Най-лошото мина. Спокойно.
– Счупих си краката. Не мога да ходя. Ти… ти не си Емил!
– Емил съм, но не братовчед ти.
– Ох, размътила ми се е малко главата. Но си спомних всичко. – Чертите на лицето й се изгладиха – напрежението се беше оттекло сякаш.
Емил извади две възглавници от скрина и ги подложи под краката на Ива.
– Така ще ти е по-удобно.
– Благодаря, много си мил. Знам, че бълнувах. Заради мен не можеш да спиш.
– Нищо. Не се притеснявай.
Ива не можеше да заспи. Както лежеше на пода, Емил усещаше, че тя е кълбо от нерви. Щеше му се да помогне по някакъв начин.
Накрая реши как да действа. Седна на ръба на леглото и подхвана нежно малката мека длан, лежаща върху белия чаршаф.
– Какво, какво правиш! – В очите й се четеше страх. – Ти… аз… не ме докосвай, моля те! Ще се постарая… да не ти създавам проблеми.
– Ще ти разкажа приказка – каза той. Тя го гледаше подозрително.
А той заразказва „Пепеляшка“ – помнеше я добре от детството. Разказваше, разказваше, като умело украсяваше историята.
Ива се успокои. Устните й се извиха в тънка усмивка. Скоро клепачите й натежаха и се затвориха. И дойде сънят – дълбок, възстановяващ силите, лишен от кошмари.
Емил се оттегли на пода и също заспа.
На сутринта се събуди от силно побутване.
Ива му рече:
– Чичо е дошъл да ме вземе. Чака долу.
– Ти си отиваш? – измърмори той, докато търкаше сънените си очи.
– Не искаш ли?
– Не, не искам.
– Но ти не си ми никакъв!
– Не искаш ли да ти стана някакъв?
– Е, хубаво разказваш приказки – подсмихна се тя.
– И други неща мога да правя.
Усмивката й се поразшири. После изведнъж угасна.
– Не мога да ходя. Ще съм на легло или в количка поне месец. Моментът не е подходящ за…
– Аз ще се грижа за теб. Настоявам!
Ива го гледа изпитателно цяла минута. Явно това, което видя, й хареса, защото каза:
– Добре.
Прегърнаха се инстинктивно, като хора, които са живели заедно десетки години.