автор: Cyriana

(вдъхновено от романа "Соларис" на Станислав Лем)

Земята.
Изпълваше екрана на мониторите и изглеждаше толкова лесно да бъде докосната. Но това нямаше да я направи по-близка. Тя щеше да си остане точно толкова далечна, колкото всъщност беше.

Нейният дом не беше Земята.
Той й каза, че никога през живота си не е била там. Но как тогава знаеше толкова много за тази непозната планета? Всичките й спомени бяха свързани с нея и ... с него. Значи все пак те са се срещнали там. Но беше толкова непонятно как се е случило това.
Той не искаше да й разкаже повече. Тя по-скоро усещаше, отколкото разбираше, как между тях се издига стена от тишини, въпреки че понякога разговаряха. И тази тишина беше толкова поглъщаща, както мракът зад стъклото на космическата капсула, в която веднъж я бе затворил, за да я изпрати колкото се може по-далеч от себе си. Тя изобщо не си спомняше как се бе озовала отново в станцията и не разбираше защо неговото мълчание ставаше все по-осезаемо, дори когато се опитваше да заговори.
Трябваше да разбере какво означаваха резултатите от онези кръвни тестове, които й беше направил преди няколко дни. Докато спеше, се беше промъкнала в кабинета му, за да ги види. Най-отдолу имаше няколко нечетливо надраскани реда със заключения:
"Открити са неизвестни антитела. Установен е недостиг на..."
Последните думи не успя да разчете. Какво ли трябваше да означава това? Вероятно с нея ставаше нещо нередно, което той знаеше, но не искаше да й каже. Или нередното нещо беше самата тя. Може би това обясняваше защо я затвори в онази капсула и я изстреля в нищото без дори да се запита дали ще се изплаши или разстрои. Сякаш искаше единствено да се отърве от нея. Сякаш тя го плашеше. А на нея й се струваше жестоко той да извърши толкова нечовешка постъпка, докато в същото време изглеждаше хуманен и неспособен да причини зло на човешко същество, освен ако... Следващата мисъл я порази. Освен, ако според него тя не беше истинско човешко същество.
А какво беше тя тогава?
Приближи се до огледалото, за да провери дали в него ще съзре собственото си отражение. За нейно облекчение очите й се взираха в нея от другата страна и тя можеше да почувства как тъгата в тях я изпълва цялата. Но огледалото не беше монитор, който просто да изключиш с един бутон на командното табло. Затова загаси осветлението и се обърна с гръб.
Потърси с пръсти ципа на роклята, за да я свали преди да се потопи във ваната. Но колкото и да се опитваше, не успя да го открие нито на гърба, нито отстрани, защото просто нямаше такъв. В отчаянието си се облегна на ръба на ваната и захлупи лице върху дланите си в очакване да се разплаче.
Събудиха я лъчите на червеното слънце, които хвърляха отблясъци по повърхността на водата. Тя лежеше във ваната, а срязаната й на гърба рокля беше захвърлена на пода. Той стоеше до прозореца с поглед взрян в океана. Без да я поглежда изрече:
- В гардероба е една от старите ти рокли. Абсолютно същата е, но има цип.

(следва продължение)