автор: pastirka

Бях малко момиче, дошло от града
при живия корен на село.
Там облаци пускаха млада брада
и свиреше вятър на чело.

Зад клоните вечер узряла луна
събличаше мрака с усмивка.
Зората наливаше млечни зърна,
разсънено слънце поникваше.

Ожулил коляно, невинният ден
търчеше пред мен като щурав.
Големият орех, от дядо саден,
ме гушваше сенчест и хубав.

И снопче от първите юлски лъчи
на детството връзваше люлка.
Животът ме гледаше с благи очи,
мечтите предеше на хурка.

Но в двор буренясал ме чака сега
прозорец – въпрос незатворен.
Бездомният вятър развява с тъга
на детството сухия корен.

Къде ли замина на юли духът,
безкраен му беше хармана.
Там моето щастие, търсещо път,
на педя от спомен остана.