автор: dendu89

Нагарча ми кафето рано сутрин.
Горчат ми и минутите самотни,
безсмислени амбиции за утре,
утехите, че някой ще ме помни.

Горчиви са преглътнатите сълзи,
но аз не помня вече как се плаче.
Животът ми е грешно свързан пъзел
и трябва да протича другояче.

Която и частичка да подхвана
все в някой край изглежда е накриво.
Например онзи път (на вид - за двама)
е път, по който някой си отива.

Ще хвана ей така да се откажа
да търся кой къде е, как, и колко
ще хвърля тоя пъзел във багажа,
да го продам със старите си болки.

И без да мисля, просто ще замина
и в своя приказка ще съществувам.
И вместо пъзел, нека е картина
животът ми. И аз да го рисувам.