автор: Albatros

... вятър ходи на кокили през купите със сенце,
куче лавне, кон изцвили, стихне сънното селце,
нощ отхожда, ден дохажда, сякаш за лопатка жар,
и се вейва – черна сажда – татък звездния Колар,
и – връз гърбавото било – мокра вълна на дарак –

мракът дрипаво мъглило тегли над реката пак,
свирят пукнатите грънци по разнищения плет,
ако утре грейне слънце, ще ми капне капка мед,
шепна в светла изнемога, в тишините му смирен –
дар ми е! – добро от Бога, всеки мой отминал ден.