автор: Albatros

... защо изобщо някога съм бил детенцето на дядо – и на баба ми,
валмо от трън, бодили и осил, търкалям се във спомени ограбени –
пресъхна в двора старата чешма – и циганите къщата събориха,
обраха сетне древната асма – и брусиха с железни пръти ореха,
стоборите е сринал сякаш танк, мъртвеят бели дядовите мергели,

плашилото в градинския бостан бърбори си със гаргите изнервени,
отсекли са ми кривата бреза, изтръгнали са пейката пред прочката,
стърча сред цигли, кал и железа, и кръстя се над камъка от плочника,
и подир тоя цигански погром парцали влачи мракът чер отгоре ми.
И сторвам на дедите си поклон, един мъртвец пред бащините корени.