автор: Mitko19

Откакто спрях да пиша стихове
усещам, че живея по-спокойно.
Не търся рими нощем с часове,
и работата май спорѝ ми двойно.

А все така обичам да чета
поезия, написана от други.
Отсъждам компетентно след това:
- Тук ритъмът, там римата се губи.

Но в мен ленива стана мисълта
като река безводна в знойно лято.
Забравям... А не значи ли това,
че дебне ме Алцхаймер зад вратата?

Изтръпвам ужасѐн: Нима така
ще си отида от духовна немощ?
Бях с остър ум доскоро, в старостта
дали ще оглупея безнадеждно?

Да тичам ли в аптеката сега
за Тебокан или Гинкобилоба?
Не! Стих ще съчинявам, та ума
да си запазя свеж, поне до гроба.