автор: YOTOVAVA

Не знам кога жетварят прекоси
полето – като щорм, и го съблече,
ръкойките разпускаха коси –
и чезнеха сред падащата вечер.

А котките наостриха уши...
Защо не чувам нищо – даже стъпки?
Но спъвам се сред аромат тръпчив
на брулените орехи край пътя.

Щурчетата – останали без дом,
преляха с вино тлеещия залез.
И дълго хоризонтът беше ален.

Поспрял се сред нивята мълчешком
и коленичил – като паднал ангел,
септември дири лек за всяка рана.