автор: Albatros

... пере морето мръсната ти риза, в бездънни центрофуги я върти,
най-светлата ти възраст се изниза, доде заравяш в пясъка пети,
по буните, обрасли с водорасли, дере мъглата своя сив шинел,
пресипнал гларус ще ти гракне: – Здрасти! Къде из тая пустош си поел? –
под тебе – опнат, плажът се е спитил, изчезнаха ти сетните слънца,

тъй не превърна своя бряг в обител със дъх на дом – и глъчка на деца,
доде записваш тежката си мисъл по пясъка – със птичите пера,
и кой на самота те е орисал? – едва ли аз докрай ще разбера,
отиват си от теб полека-лека надеждици, химери и мечти.
Във крайчеца на твоята пътека за всяка болка Бог ще ти плати.