автор: Shrike

През решетъчните отвеси на Бели Искър надничам.
Очите ми трицветни, с изтичащо злато по ъгълчетата. От непонятни знаци, еднодневни пеперудени пътешествия и взиране, катеренето се превръща в невъзможно препядствие. А, уж само до/от втори етаж трябва да се за/отвържа. Пясъчните зеници се разширяват до гигантски вселени, по кривините им пустинни градове с разхвърляни градежи, въртящи се в пелерини от разкош и разруха, рисувани с устни, вдъхновени от силни мъжки ръце. Небетата нанаситно завихрят последните остатъци разум. Сееем облаци, жънем сух дъжд, безжизнени деца с вродени остатъчни грехове. Ех, въжета мои, докога ще се люшкаме с безобразния си оптимизъм на опиянени от сакрални билета несретници? Цветовете виолетови са основните, уви безсензорни са сърцата ни. Порядъкът и липсата на усет за вечност, добре предизвестена гибел по безсигналните траектори на времето. Изя, дай ми ключа! Включвам слънцето.