Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: angelgb
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14018

Онлайн са:
Анонимни: 421
ХуЛитери: 0
Всичко: 421

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Септември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКвартална история
раздел: Избрано проза
автор: Albatros

И тъй, след девет години затвор най-после на свобода излезе и Танито, мръсникът от нощните побои в Гръцката махала, човекът, който можеше да удря шамар с крак, тарторът на големия обир в Обсерваторията, момчето, което се спираше да иска огънче от мирните граждани само тогава, когато го сърбят ръцете да разцепи на някого веждата или да смачка нечий нос,
убиецът на стотици домашни котки и кучета, и особено на онова куцо пале на вдовицата еврейка, чиято смърт потресе града до такава степен, че за нарязаното на кървави филии куче писаха даже вестниците.

В интерес на по-следващото повествование е да се каже, че Пачата, брат на Танито, продължаваше да следва в Академията, както варненските тарикати наричаха пандиза, онази червеникава сграда над гробището, и нямаше никакви изгледи да бъде пуснат скоро, което в голяма степен внасяше известно успокоение сред мирното гражданство. Дори нещо повече, донесе се слух, че заради изкусните си татуировки на палави красавици и рибарски сцени по широките гърбове на пандизчиите, Пачата получил още няколко години вътрешна присъда, в което се убедих една привечер, когато баща ми се върна, ухили се на вратата и каза:
– Вярно е ! Има Бог!

Варналии с удовлетворение отбелязваха в разговорите си как Танито се припича на късното есенно слънце пред осиротялата си къща, останала му в наследство от втората му майка и третия му баща, как пъдеше котките или ги привикваше да ги нахрани с ласкавото и някак непривично за него “писи-писи!”, а вечер пускаше телевизорчето, което видях да купува на старо от оказиона до хотела, без дори да го изпробва. Работа още не беше захванал, пък и нямаше изглежда никакво намерение. Изхранваше се с мидите, които вадеше сутрин на офицерския плаж и печеше на ламарина в двора. Вечер изпиваше по една бутилка бяло сухо вино, след което лягаше да спи. Лампата в стаята му светеше по цяла нощ и, ако вдовицата-еврейка биваше в настроение, отиваше да угаси телевизора му след химна, да го разсъблече и да го пъхне в завивките, а понякога сутрин да му остави на масата чиния с пържени филийки, паничка смокиново сладко или чаша прясно мляко, което Танито изливаше в сухото си гърло на един гълток, запалваше цигара, сядаше на прага, примижваше срещу слънцето или се смъкваше на плажа с ленивата си, гъвкава като на звяр походка, под одобрителните погледи на пенсионерите край плод-зеленчука и жените в майчинство зад белите перденца.

С притаен дъх му кимвах за поздрав, а сърцето ми тупкаше така, както в детските ми години, щом го зърнех, сякаш очаквах всеки миг от бързите му ръце към мен да полетят камъни и да ми пръснат главата, но Танито дори не ме забелязваше или може би се правеше, че не ме вижда. Отминаваше покрай мен с наведена глава, съсредоточен в някаква своя мисъл, а привечер, когато се връщаше по алеята откъм морето и от мрежата с мидите, увиснала тежко над коленете му, капеше солена вода, зървах в сбръчканите му, посинели от студа устни някаква унила, примирена умора, примесена с безкрайно доволство от добре свършената работа, а кръвясалите жилчици по бялото на очите му излъчваха определено спокойствие и абсолютно нежелание да се занимава с каквото и да е друго, освен с предстоящото палене на огъня в двора и отварянето на шишето бяло сухо вино с онзи крив тирбушон, с който някога вадеше очите на кварталните котараци.

– Нов човек е станал Танито, – каза една привечер в Шишковата градинка вдовицата еврейка, докато чакаше на опашката за онази вмирисана на сяра минерална вода, която така и до ден днешен не се разбра става или не става за пиене. – Жалко, че брат му не се оправи, - вдигаше очи тя да намери одобрение на думите си сред премръзналото гражданство, но хората пълнеха тубички и дамаджани с дявол знае откъде избликналата вода и мълчаливо се разотиваха по домовете си.

– Не вярвайте, момчета! – казваше баща ми на насядалите по щайгите пред бакалията дядковци. – Не вярвайте! Лисица е Танито, лисица-а! – извиваше гласа си той. – Нищо, че са му омекнали кокалите в затвора, вълкът, нали знаете, козината си мени, но нрава си никога! – приключваше баща ми поредната обвинителна реч, ставаше и се прибираше вкъщи да вечеря. Гледах как лакомо разкъсва горещото печено пиле и си мислех, че няма по-обезпокоен от завръщането на Танито във Варна човек от баща ми.

Пенсионер от много години, отпуснат и понапълнял майор, от запаса, една заран баща ми каза на майка ми да готви вкъщи за един човек по-малко и още същия ден се върна с нови маратонки, долнище на анцуг и тенис-фланелка с нарисуван отпред ягуар, купени с половината от пенсията му от циганите на Колхозния пазар. Всяка заран започна да бяга по алеята към Пантеона в морската градина и за един месец пробяга стотици километри, и направи повече от хиляда лицеви опори, което за неговото шестдесет и пет годишно сърце не беше никак малко. Когато го запитах защо прави всичко това, баща ми за пръв път от много години насам изкриви лице срещу мен и нервно изкрещя:
– Не знаеш ли?… Танито е излязъл от пандиза!

С Танито съм имал няколко спречквания, едното от които фатално, но не толкова за мен, колкото за братовчед ми, с когото се учехме да пушим първите си цигари в храстите до Аквариума. Тогава Танито, тих и неуловим като сянка на вълк, влезе при нас, съвсем тихо ни запита: “Имате ли повече цигари бе, пичлемета?” – и като разбра, че сме ги свършили и опъваме последния фас, с един удар на юмрука си намести хрущялите в носа на братовчед ми, а с втория разпра веждите му. Мен, като по-дребна риба, Танито вероятно ме беше оставил за десерт, хукна да ме гони по алеята, хвана ме за врата и изхриптя:

– Къде бягаш бе, мамицата ти милиционерска! – натискаше ме той към асфалта и вмирисаният му панталон потръпваше под носа ми. Представях си как ще ме изпере с коляното в зъбите и ще има да плюя кръв цяло лято. – Само нещо да си изпял на дъртия, ще ти отрежа джуджавката, така да знаеш! – крещеше Танито над главата ми, но защо не пожела да ме удари, така и до днес не разбрах. Все ми се струваше, че ако беше ме халосал с възхитителния си оловен бокс, с който в минути на благоразположение на духа Танито ни се фукаше, щеше някак да ми олекне, страхът ми щеше са изфиряса веднъж завинаги и щях по-спокойно да преминавам по неговата улица.

Още същата вечер баща ми ни подложи на кръстосан разпит, на който аз зверски мълчах и проклех братовчед си, който призна кой му е сменил паспорта така. Страшен страх плъзна отново в душата ми, защото си представих какви дни ме очакват занапред, видя ли Танито, и съвсем слаба надежда изпърха в душата ми, когато баща им изтряска с юмрук по масата, чашите подскочиха, гостите всеха да се разотиват, а майка ми се хвана през устата и изшептя:
– Какви го прихванаха пак тоя, лудия! – с което обидно изречение тя повече се мъчеше да успокои баща ми в сюблимни за здравето на бабаитите от Гръцката махала моменти, отколкото да изрази някакъв страх за него, тъй като майка ми отдавна беше свикнала да го посреща на вратата жив и здрав, където и да си завираше носа, каквото и да му се случваше.

– Ще ги избеся! – хриптеше баща ми и закопчаваше колана си, запътен към спалнята, където криеше от мен пистолета си под възглавницата на майка ми. – Ще ги избеся! – навиваше се той, докато нагласяше ютията под мишницата си. – До един ще ги избеся, тяхната кожа! – нахлузваше обувките си той и тръгваше.

Скоковете му по стълбите надолу ечаха в опразнения полутъмен вход, външната врата се тръшваше и улицата го поглъщаше, него, царят на джебчиите, мошениците, марфаджиите и биячите, вагабонтите на Варна, човека, от когото всички те малко или много се страхуваха, а ония, които нямаха страх, все пак се съобразяваха с него, с баща ми, когото пращаха навсякъде, където трябваше юмрук като чушкопек.

– Лягайте да спите! – каза майка ми и ние със сестра ми се запътихме да лягаме, а тя залепи нос в прозореца – да го чака.

На заранта баща ми се прибра с гипсирана ръка и разцепена вежда, лепната с анкерпласт, което си беше сигурен белег, че се е срещал с Танито или най-малко с брат му, с Пачата. Влезе в кухнята с одрани панталони, с омацано сако и без копчета, целият в сажди, като че ли беше минавал през бурии на нафтова печка. Мустаците му потръпваха и ноздрите му се разширяваха и свиваха, но не толкова от ярост, въпреки че и такава се четеше в тревожните му очи, колкото от топлата миризма на свареното мляко и от някакво необяснимо за мен доволство, което завладява всеки милиционер, свършил добре своята работа.

– Сега вече имат и пистолет, – ухили се баща ми в лицето на разтрепераната ми майка, разпаса каиша с празния кобур, тръшна го на масата и стовари якото си тяло на стола, който жалостиво изскърца. – Сега вече имат и пистолет, тяхната кожа, – добави той и потри ръце с нищо неоправдано удовлетворение, а после прекара длан върху още мократа гипсова превръзка. – В кърпа са ми вързани, няма къде да избягат, до един ден ще ги напъхам в пандиза! – говореше баща ми и се усмихваше, но не само майка ми и сестра ми, а и аз забелязах, че друга беше усмивката му и друг цвят имаше лицето му преди, и заканвайки се на Танито, на Пачата и всички останали, както ми се стори, иска да вдъхне увереност не толкова на всички нас, колкото на себе си.

Гледах го и не вярвах на очите си. Представях си в какви мази и тавани се е пъхал и колко мазилка и паяжини е смъквала вироглавата му, къдрокоса глава, и след много години, когато подир едно яко пиене с него очи в очи баща ми каза как Пачата и Танито са го стоварили в казана за боклук с главата надолу и новоизлюпените червеи са залазили по слепоочията му, за пръв път го чух да казва:
– Бре, мама му стара, щяха да ми светят маслото тия типове! – и тогава разбрах, че баща ми по нищо не се различава от всички останали хора, щом като и той може да се страхува за своя живот.

Три месеца след свалянето на гипса баща ми се въртя из къщи, ходи от стаята в кухнята, от терасата – в хола, тук спре и запали цигара, там чопне от суровата кайма на майка ми, която посрещаше с безкрайно изумление нескончаемите болнични листове, които летяха от поликлиниката към къщи и все питаше да не си уволнен, бре, човеко, да не си уволнен заради този пистолет, – зачекваше майка ми като че ли единствената му по-сериозна рана.

– Ще ги хвана аз! – заканваше се баща ми. – Тъпкано ще им го върна, ще видиш! – въодушевяваше се той. – Тоя патлак ще им го изкарам през носа! – надигаше се баща ми от диванчето в кухнята и за никакво уволнение не даваше да стане дума, въпреки че в “Белия дом”, както беше кръстил масивната сграда на МВР-то, все още никой не подозираше за изчезналия пистолет. Пращаше ме дори да му получавам заплатата от онова плямпало леля Пени, счетоводителката, с която по-късно, в студентските си години говорехме на немски за ужас на старшините и младите лейтенантчета на опашката, които все казваха: “Ето, това е синът на началника, как е татко ти, мойто момче, ще дойде ли скоро на работа?”

– Много пари са, – каза веднъж леля Пени. – Внимавай да не ги загубиш, докато се прибереш! – потупа през гишето влажните ми длани тя и напъха в белия плик новичките сини и червеникави банкноти, поредната заплата на баща ми. – Хайде, носи много здраве на другаря Станков и му кажи, че го чакаме! – проводиха ме думите й, а аз стисках парите, същите тия пари, които десетина минути по-късно потънаха в джобовете на Пачата и на Танито посред бял ден в храстите до Военноморския музей, където те ме спипаха и ме караха да баламосвам с нещо касиерката на музея, докато оберат касата и офейкат. Не разбрах как белият плик със заплатата на баща ми се озова от моята шепа в юмрука на Пачата.

– Добро писмо си получил, – ухили се Танито. – Ей сега ще ти го върнем, само да го прочетем набързо, я в това време иди и кажи на ей онази леличка стихотворението “Аз съм българче”, как беше, обичам наш’те планини зелени, и се върни, тръгвай де! – изръмжа той и ме блъсна в гърдите, и аз заотстъпвах заднешком, гледах как Танито брои парите на баща ми и се мъчех да заплача, дано ги омилостивя, че да ми ги върнат, и си представях какъв тупаник ще отнеса, ако се прибера без парите. – Какво казах, бе пичлеме, – изсъска Танито. – Хайде, рецитирай!

Обърнах се и тръгнах. Касиерката на музея късаше билети на някаква съветска група. Застанах встрани. С крайчеца на окото си гледах към двамата братя в храстите. Аз съм българче, – започнах, – обичам наш’те планини зелени! – а руснаците се спряха, наобиколиха ме, усмихнаха се и един от чичковците дойде, закачи ми онази ръждясала вече значка на Феликс Едмундович Дзерджински, която пазя като скъп спомен и до днес, погали ме по главата и попита касиерката дали не съм неин син, без дори да подозира, че в този миг не искам да съм нечий син, още повече син на безпаричния си баща. Българин да се наричам първа радост е за мене! – обръщах очи към храстите аз, откъдето главата на Танито кимаше да продължавам с рецитала, но стихотворението го бях научил само до тук и реших да го повторя отначало,у след което изпях и няколко песнички, горещо насърчен от касиерката, която сигурно си мислеше, че съм изпратен при тях на някаква детска увеселителна бригада. “Молодец! Молодец! Спасибо, парень!” – смееха се руснаците и ме потупваха по рамото, а аз се взирах в храстите, където би трябвало да ме чакат Танито и Пачата.

Когато свърших репертоара и се затичах нататък, за първи път през живота си изпитах горчивото чувство, че да те измамят е много по-обидно, отколкото да те набият без причина. Братята бяха изчезнали. Смачканата хартийка на белия плик, върху който онова плямпало леля Пени, счетоводителката, беше написала: “За др. Началник!”, се въргаляше на земята. Ритнах го и заплаках. После си казах, че няма никакъв смисъл да рева тук и стиснах очи, за да си запазя сълзите за вкъщи. Взех плика, разгънах го, огладих го на коляно, отворих го да видя дали не са забравили случайно в гънките му една петолевка поне, но уви! Празно.

Миг преди да звънна у дома, вратата се отвори и под нейния прясно боядисан касалък застана баща ми. Не бях се приготвил още да плача, но щом го видях, ревнах изведнъж, сякаш ме колят. /Бях виждал вече как рита и квичи прасето с нож в гърлото една Коледа в родното село на майка ми, а баща ми – огромен, разгърден, червен от снега и от греяната ракия, с ръце, от които капе кръв, слуз и вода, вика: “Хайде сега, да те видя, сине, целувай дупето на прасето, ще ти дам после мехура, целувай, ти казвам!” – смее се баща ми и натиска главата ми между вирнатите, опърлени с бензиновата лампа крака на прасето, а аз целувам, целувам обездвижената пихтия месо, целувам, без да зная защо ми е този мехур и какво ще правя с него, след като никой не рита мехури по баирите, а футболни топки… Много години по-късно, когато натисках момичетата в лятното кино или ги целувах в Алпинеума на Варна, облегнат на онова отъркано бронзово козле, все не можех да се отърва от този кошмар и за пръв път усетих сладостта на целувката едва когато се роди синът ми, и целунах лекичко розовата му, дъхтяща на мляко и изгладени пелени, гушка.

– Стига си квичал като прасе! – кресна тогава в рамката на вратата баща ми и аз млъкнах. – Защо си се разциврил? – попита вече по-меко той. – Парите ли загуби?
– Танито ги взе, – поех си дъх и отвърнах. – В храстите до музея…

Не можах да довърша, пък едва ли бе нужно. Баща ми ме отмести, по-точно избута ме към майка ми с унизителното “вземи си дъщеричката!”, хвърли сакото в ръцете на сестра ми и тръшна вратата. Същата вечер Танито преспа с вързани ръце и крака на диванчето в кухнята, там, където след сити обеди и вечери баща ми обичаше да полягва. На заранта, когато влязох да пия млякото си, видях разцепената му вежда и изместения му встрани нос, сигурен белег, че баща ми е минал отгоре му като самосвал, а когато си допих млякото и в кухнята нахълтаха милиционерите да си го вдигнат и приберат, Танито ми заприлича на звяр, уловил се в капан. Очите му издишваха злоба и, както ми се стори, се заканваха не толкова на баща ми, колкото на мен. През слабата молба за милост, която излъчваха, през малкия страх, пълнещ жилчиците на бялото с кръв, те сякаш съскаха: “Нека ме окошарят, нека! Но нали някой ден ще изляза! Ще видиш тогава, копеле милиционерско!…”

След три дни баща ми арестува и Пачата. Спипал го, както се казва, на местопрестъплението, когато се опитвал да прегризе от любов гърлото на една полякиня в съблекалните на южния плаж и да й отнесе първо най-скъпото, после парите, накитите и парцалите, и да я захвърли. Осъдиха го на петнайсет години, това ми се стори добър срок, докато порасна, дори си казах, че докато излезе, вече ще е забравил за мен…

– Там ще изгние! – отсече баща ми, смъкна каишите с пистолета изпод мишницата си и се тръшна на стола, протегнал крака напред. В такива минути винаги ми е приличал на сипей, застинал, но всеки миг готов да се раздвижи, с притворени клепачи и отпуснати надолу ръце, чиито юмруци висят над килима като камъни.

По-късно, когато в края на една октомврийска вечер Танито ме покани да хапна малко миди на ламарина в двора и и вдовицата-еврейка донесе шише кисела шира, парче козунак, стафиди, и поседна край нас да се посгрее на огъня, нов човек е станал Танито, – казах си, – съвсем нов човек, – мислех аз и протягах пръсти към напечената ламарина, но кой знае защо, докато разтварях черупките на мидите, гледах как пламъците играят в белезникавите му, воднисто-сини, пълни с много мъка, пепел и пустош очи, и все ми се струваше, че ей сега Танито ще се надигне от нагрятия камък и ще ме цапардоса с някоя горяща главня от огнището. Гледах как лакомо налива в гърлото си бялото сухо вино, отрива с опакото на дланта тънки устни и, преди да запали цигара, преглъща суха глътка, и гръклянът му заиграва като лимка в дълбок улей. Мълчеше и се взираше в огъня, а в спокойствието, което излъчваха дългите му, източени като на пианист от морската вода пръсти, имаше нещо много красиво. “Възможно ли е, питах се, възможно ли е именно с ей тия ръце като на Моцарт да е карал махалата да се изправя на кътните си зъби и да вселява в толкова невинни души ужасната музика на страха?”

Питах се и не намирах верния отговор, и бях на път да си отговоря отрицателно, когато, сякаш за да ме опровергае, една нощ прозорецът на кухнята издрънча и се свлече, стаята се изпълни с хрущене и през ужасното стържене на спирачките на минаващия отвън автобус, и писъкът на майка ми, над главата ми се изви като вой на вятър в нафтова печка гласът на баща ми:
– Казах ли ви? Казах ли ви аааз, вярата му хайдушка! Казах ли ви, че се почна! – извиваше той бурията си в кухнята и събираше с върха на чехлите си по-едрата стъклария. – Вълкът си е вълк, колкото и агнешки кожи да навлече! – заплашително и с някаква победоносна от откритието си усмивка ни изгледа баща ми. – Търсете камъка! – изкомандва той. – Търсете камъка, ви казвам, ще го науча аз как се трошат хорски прозорци посред нощите! Ще го дам да му снемат отпечатъците! – говореше баща ми, залегнал под масата да търси камъка.
– Сигурно е паднал отвън, тате! – реших да демонстрирам гена си на ченге аз. – Я, гледай, цялото стъкло се е смъкнало, ако ударът беше по-силен, щеше само да го пробие!
– Бре, сине, ти не си чак толкова прост, колкото те мислех! –учудено ме изгледа баща ми. – Казвах ти аз навремето да учиш в школата на МВР-то, човек да станеш, а ти? На ти сега филологии, на ти сега части на речта. Я ми се махай от главата, аман от научни работници в тази къща! – заключи баща ми и нахлузи маратонките. – Сега ще му събера очите, – заканително пъшкаше той, докато връзваше връвките им пред входната врата. – Само на Тани ще ми стане! Докато се върна, да намерите камъка!

– Чист метеорит, колега! – каза на другия ден Данчо Кокала, астрономчето в Обсерваторията, комуто занесох камъка. – Чист метеорит! – повтори той с някаква особена възхита в широките си като на момиче очи. – Това е такава голяма рядкост за нашия район. От Космоса е, – вдигна очи към небето той, сякаш всеки миг очакваше оттам да се изсипят най-малко две найлонови торби с метеорити. – Ще ни го оставите ли за изследване?
– Не, колега… Как да кажа? Искат ми го от МВР-то…
– ?!

– Стига с тоя метеорит, бе! – изфуча същата вечер баща ми. – Какъв метеорит ти бръмчи в главата? Много книжки четеш, ето къде ти е грешката! – приключи разговора той, но аз усетих, че мисълта за извънземния произход на камъка продължава да го яде отвътре.

Вятърът чукаше на мукавата, закована с гвоздейчета на черчевето, сякаш някой пришълец от космоса искаше да влезе. – Метеорит! – пъшкаше баща ми. – Защо не счупи тоя метеорит прозорците на комшията, ами влезе тук, можеш ли ми каза? Кажи, като си толкова умен, побъркахте се от това четене, мама му стара, ще ви дам аз по един метеорит!

– Стига си попържал пред детето, – намесва се, както винаги, майка ми.
– Детето! Ще му дам аз едно дете! – надигаше се от стола баща ми. – Я го виж какъв дингил стана, - сочеше ме той. – Два хляба на ден изяжда, а е кекав като целия ви джинс! – бучеше баща ми. – Детето, та детето! Няма цял живот да гоня бабаитите на Варна заради детето! – възпламеняваше се баща ми. Цял живот ли, питам, – вдигаше пръст нагоре той, – заради такива мухльовци като тебе ще мъкна чифте пищови под мишницата си? Ами ако утре се гътна и умра? – впиваше баща ми стоманено сивите си очи в моите и тръскаше голямата си, къдрава глава. – Книжки ли ще му четеш на Танито?

– Впрочем, как е той – местя разговора, за да му сваля кръвното.

– Няма го Танито! – кротва се баща ми. – Не ти ли казах? От три дни е изчезнал, така каза еврейката. Дори ме почерпи пържени филийки и швепс, само като се сетя и ми се качват киселините, – смее се баща ми. Я, направи една сода с лимонтозу, – раздвижва той майка ми, която облекчено се е отпуснала на диванчето.

– Няма го Танито! – повторих думите му на другия ден, когато в Гръцката махала на Варна се понесе вестта, че морето е изхвърлило подутото му тяло върху тетраподите на новопостроената на Офицерския плаж буна, а съдебната експертиза, чието заключение изуми най-вече мен с безапелационното си, нетърпящо възражения и коментари “инфаркт”, доказа, че смъртта е настъпила в резултат на рязкото охлаждане на тялото в ноемврийските дълбини на залива, цялата махала се смъкна край морето. Най-странно изглеждаше вдовицата-еврейка, която разбради белия си шал, а после за тих ужас на всички повдигна главата на Танито и я положи да легне на шала. Прекръсти го три пъти и закри нос с шепа, за да не вдиша от дима от ауспуха на линейката, в която качиха тялото.

Казах няколко думи пред ковчега, стоварен в двора на Танито досами огнището, където си пекохме мидите, и гледах как една синя вена пулсираше под остриганата кожа на слепоочието на Пачата, когото бяха пуснали в отпуск за погребението на брат си. Вдясно от него, изпънал ръце по шевовете на панталоните си, също като войник на пост стоеше баща ми. Стори ми се, че плаче. А може би това беше просто отразеното в очите му пламъче на свещичката, която се топеше в безмълвното спокойствие на дългите, източени като на пианист пръсти на Танито. Може би.
Но не съм съвсем сигурен.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Из сборника с разкази и новели "Семейно легло",
ДФ "Бряг Принт" - Варна, 1992 г.


Публикувано от anonimapokrifoff на 18.08.2022 @ 09:05:24 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Albatros

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

26.09.2022 год. / 05:57:23 часа

добави твой текст
"Квартална история" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.