автор: Albatros

Ти беше тъй загадъчна и бледа,
и аз бях тъй непоетично плах –
направо ми изпада „Бленд-а-мед”-а,
когато край басейна те видях!

Прикътала прекрасните си мерки
в прозирно сари с цвят ултрамарин,
край теб издувах бицепси и перки! –
аз – Старецът, неуловил марлин.

Бях си обул най-готините плувки.
Бях си подстригал бялата брада.
От банския ти – с двете леки джуфки! –
във моя мозък капеше вода.

Косиците ти – вятър, щом ги вейна,
и аз – нали съм стар и адски тъп,
направо щях да падна във басейна! –
като отсечен с яки брадви дъб.

Разгърна сетне книга на шезлонга –
от умните е, – казах си, – моми!
И сякаш не в басейн! – на остров Тонга
със нея бяхме легнали – сами!

Откъртих й въпрос: – Какво четете?
Добавих с нежен глас едно: – Здравей!
А тя ми рече: – Вас чета, Поете.
До гуша ми дойде Хемингуей!

Петнайсет дни забравих що е старост
в хотелчето край Варна – с три звезди.
В мен „Снеговете на Килиманджаро”
топяха се на „Пролетни води”!

И всеки ден със теб ми бе „Фиеста”,
„Безкраен празник”! – с малко тъжен край.
Като в абсурдна някаква пиеска
ти каза: – Ще се видим пак през май!

А лятото си мина – и замина
след сарито ти с цвят ултрамарин.
Но бях щастлив, че улових марлина! –
на Стареца безсмъртния марлин.