автор: rajsun

Споменът – цигулка, плаче и не млъква.
Споменът – далечен присмехулен град.
И жена, която с някого си тръгва
от един среднощен гаров ресторант.

Да не бях поглеждал, да не бях ѝ кимвал,
да не бях чул тоя сатанински смях!
И да бе под мене тоя свят се сринал,
и да бях потънал, сто пъти да бях...

Колко празни нощи самота ме учат,
колко дни ме учат да съм празен ден!
И не се забравя, и не се дослучва,
и не отболява болката у мен.