автор: pastirka

"Това си беше моето дърво.
То помнеше най-тъжните ми думи."
Павлина Соколова

В алеята на градската градина
растеше кестен бухнал и висок.
И чувствах как до небесата сини
той вдига ме в лазурния чертог.
Стоях отдолу. Чаках асансьора

на клоните му – слънчеви ръце.
Учудени поглеждаха ме хората
и смут четях по тяхното лице.

Подхвърляха, когато ме подминат:
- Чудачка или луда май е тя!
Ядосвах се, но знаех – ще ми мине
и пиех тиха мъдрост от листа.

Облягах се на ствола като рамо –
приятел беше, влял у мен кураж.
На тайните довереник бе само
единствен този кестен – верен паж.

Изслушваше ме винаги замислен
столетникът и гонеше страха,
качил ме пак на светлата си писта,
неземно чиста, горе на върха.

Последно го видях, но след години.
Не срещнах богатир, а грохнал пън...
Край гроба му страхувам се да мина,
но го сънувам, щом летя насън.

17.07.2022