автор: Albatros

В стареенето има Красота – седалка ми отстъпват във тролея.
Девойчици с бретонче на черта с усмивка отминават ме на кея.
Доде седя в припадащия мрак, и шепна си сонети от Петрарка,
сегиз-тогиз и някой мил хлапак на пейката почерпи ме с цигарка.
Спасителят на плажа ме следи – и свирката от джобчето си вади.

А покрай него – момини гърди! – по-фини и от млечни шоколади.
И кой съм аз в старешките си дни? – пътеката ми в залеза бе дълга.
Значенията губят същини! – щом в нощните безмълвия си хълтам.
Оставих ви пътечка през света, че да ви води в мракове беззвездни.
И – благо старче, дишам Красота! – прашинка от космическите бездни.