автор: mariq-desislava

Житата, с коси разпилени,
замесват слънца от сърцето ти,
а поляните спят в ширинето.

Селцето с плачливите покриви
отдавна го няма,
но ти го носиш в себе си
като зрителна измама,
като небе, което в дланите ти слиза.

Тук тишината се излюпва във всяко птиче
и не подтичва с босите пети на
времето, спряло точно в очите ти.

С пшеничената риза на безмълвието
не ме завивай.
Вгради ме във себе си - сянка чевръста,
дори немилостиво да изглежда отстрани.

Навсякъде можеш да бродиш,
докато тъмният сърп на нощта
не търкулне душата ми на кравайче в ръцете ти.