... когато заухае на смокини
във дворчето със вехтите асми,
и мама – както в детските години,
тавата на огнището тъкми –
със лозовите съчки пали чама,
дребнѝ си портокалови кори,
и нося аз коджак дръвца на мама –
смокиновото сладко да възври,
и колко ще напълни? – три буркана
от тия, дето стават за компот,
а колко малко, всъщност, ни остана! –
от краткия, тъй сладък, наш живот,
и аз сега – след толкова години,
дошъл – един печален развейпрах,
рисувам мама, дворче – и смокини,
под чиито бързи сенки остарях.