автор: Patrizzia

И в утрото с душата огледална
поет ти ставаш, даже да не си,
че влюбен изгрев ласкаво е палнал,
пак облачните ангелски коси.

Свенливо небесата руменеят,
от непознато чувство за вина,
че утро е, но още помнят нея,
онази, звездоликата луна.

И летен ден по пътя си поема,
път кратичък, но нека е така
и с пръсти нежни вятърът поема,
изписва в позлатената река.

Врабците чужда песничка дочули,
повтарят я на старите върби:
— "Хей, чуйте, пак е лято, пак е юли,
дали ще трае вечно? Може би..."