автор: Albatros

... луната си наточи двата рога – настана вечер, грейнаха звезди,
и тази нощ ще си говоря с Бога, доде над мен кандилцето мъжди,
ще чезна във зениците му бистри, и ще осъмнем с третите петли,
ще му разкажа светлите си мисли – и всичко, от което ме боли,
един бедняк с бедняците последни, в нозете му, смирен, привел очи,

не знам по-благ от Бога събеседник! – той слуша и внимателно мълчи,
залоства злото с брави и кепенци, и – чедо на сестрите Ин и Ян,
заспивам тихо – чист като детенце, погалено от топлата му длан,
и – мъдър като стар тибетски йога, на всички суети съм казал пас!
Когато нощем си говоря с Бога, аз просто разговарям с всички вас.