автор: YOTOVAVA

Посоките на юни ме разкъсват –
едната ме отведе до сеното –
наивно вярващо, че е безсмъртно.
(Косата беше влюбена в живота.)

Подир това потънах в лавандула,
сред липов цвят и аромат на жито.
И слънцето – огромна тарантула
избълва огън и взриви звездите.

И мракът в мене стана твърде рехав –
по-крехък и от паяжинна мрежа.
Но знам, че за да стигна до небето,
ще трябва тишината да разрежа.

Да изтече на миналото сокът
и злато да залее хоризонта.
Да сляза в паметта си надълбоко.
(Поуките така и не запомних.)

Надеждата е само залъгалка
и времето ни мами често с нея.
Но стига ми – дори да бъде малка,
да знам, че в нечий спомен ще живея.