автор: Albatros

Трябва да минеш на стиснати пръсти през моите степни пожари.
Трябва да зинеш, да стинеш до синьо в океани от айсбергов лед.
Мене не Тайсън ме би – мене ме удряха челно комети, квазари.
Мен ме въргаляха корита на сибирски реки из зъбати чакъли безчет.

Люшнат на песен – аз падах и ставах – стисках си кътните зъби.
700 световни езици мълчаха и виха, до кърви прехапани в мен.
И, покачен на върха Арарат, плисках в ужаса сурия свой хранен гълъб.
Колко се надах с маслинена клончица да ми слети някой ден.

Пуснах мамутите, вълците, мечките – вече ми свършиха птиците.
Как да ти пратя, да пея ли, мила, най-светлата, първата, благата вест?
Гълъб не кацна – не каза здравей, татко Ной! – аз й зърнах зениците,
но пък фунтеше Кивота на мърша и нафта, на асфалт, алуминий и грес.

Вдигаше диги и глиги – не книги! – водата, нахлувах из адската паст.
И безпощадно ми ставаше ясно, че потопът е пот – лян на Юдино дело.
В страшната Тера инкогнита бях Синът и Бащата на цялата власт! –
с черен печат, разжарен до жарава – жигосан на личната карта и челото.

Къртих си мергела – яко блъсках го сам със юмруци подути и кървави.
Къщи на плаващи пясъци – светли къщи от думи без покрив градих.
Тъй съм сиротен из тия Вселени, как не срещам поне един жив българин,
петимен с мен да се срине за земя, за либе, за знаме, за брат и за стих?

Няма нийде земя – няма писта и няма летище – кораб, заседнал на риф.
Искам да спя – да се веят навеите светлоструйни над мен от косите ти гъсти.
Ако ме видиш, ще се нажалиш, ще виеш, ще ме овикаш – а аз още съм жив.
Спя, а ти трябва да минеш на пръсти, мила – трябва да минеш на пръсти.