автор: vlakant

Пътуваше сам по път, слизащ от един от планинските курорти. Обичаше да шофира. Караше бързо и се опитваше да се възползва от всички отсечки, където изпреварването беше разрешено. Изпревари един бавно движещ се „Форд”, като се шмугна пред него точно преди да влезе в поредния десен завой.
Взе завоя, без да докосва спирачката, само с превключване на по-ниска предавка, след което ускори и отново върна на четвърта. Между дърветата слънцето му намигна и той потърси очилата си, опипвайки кутията между двете седалки. Преди поредния завой застигна някакъв автомобил. Нямаше къде да го изпревари, затова просто се залепи за него в изчакване на място с по-добра видимост. След завоя разбра, че пред него е една колона от шест автомобила, водена от един ТИР. Колоните и ТИР – овете, сами за себе си, бяха любимите му предизвикателства. А пък, колона водена от ТИР – мечта. Имаше си любима максима – „Обичам да пътувам в колона, стига да съм най-отпред.” Огледа пътя, огледа колоната, прецени кои от колите пред него изглеждат нетърпеливи и готови рязко да се изнесат в ляво. Погледна в огледалото за задно виждане и видя, че зад него е празно. При първата отворила се възможност, изпревари автомобила пред него, дори без да дава мигач. Играта започна. Изпреварваше колите една по една – единственият начин да изпревариш колона по път в дефиле. След известни размествания, при които два от шестте автомобила изпревариха ТИР-а, се отзова зад камиона. Не беше залепен зад него, за да запази по – добра видимост. В огледалото за задно виждане видя трите изпреварени автомобила и в далечината зад него нов ТИР. „С теб поне няма да се занимавам” – помисли си и се концентрира в камиона пред него. Изпреварването на ТИР винаги е сериозно предизвикателство, а най-вече по път с много завои. Камионът е дълъг, нямаш време да се ускориш достатъчно, и много често се налага, едвам стигнал средата му, да набиеш спирачки и да се върнеш обратно – просто отсреща се е появила друга кола. ТИР-ът не може да бъде „натиснат” в дясно, така че той да намали, и да те пусне да влезеш. Може и да може, но такива експерименти са нежелателни, защото ако не намали следва челен удар с колата отсреща и играта много загрубява. Поне така стана с една позната. Онзи мръсник, (шофьорът на ТИР – а,) даже и беше дал сигнал, че може да го изпреварва. Разни такива случки винаги го караха да бъде нащрек и да внимава със „слоновете” на пътя. Не знаеш какво може да ги раздразни и да вземат да те изхвърлят от пътя, или което е по – лошо – от играта. Окончателно. Преговаряйки тези „Задължителни указания за изпреварване на ТИР по планински път” той даде мигач, показвайки намерение да изпреварва и се показа леко вляво за да огледа обстановката. Отсреща имаше колона, водена от камион и рейс. Прибра се в очакване на по – добър момент. Размина се с колоната и отново се показа вляво. Този път беше чисто. Превключи на по – ниска предавка и навлезе в насрещното, ускорявайки. Стори му се, че и ТИР-ът ускори. Въпреки това завърши изпреварването и се прибра в своята лента, преди да достигне новият десен завой, където изчезнаха стоповете на нов ТИР. „Доста е натоварено” – каза си мислено, почти със задоволство. На следващата права видя камионите – два броя, червен и син, движещи се доста бързо. Не знаеше дали ще може да ги изпревари и двата едновременно, а се съмняваше, че ще го пуснат между тях. Може би щяха да му откажат, а той много мразеше да му отказват. Размина се междувременно с други три камиона. „Сигурно има фестивал на ТИР –овете”. Погледна в страничните огледала и видя, че камиона, който беше изпреварил, го е застигнал и кара на къса дистанция от него. Почувства се като в менгеме – притиснат от две страни от големите камиони. Бързо се отказа от идеята да изпревари колите пред него – нямаше достатъчно видимост, те се движеха бързо, отсреща също беше пълно с камиони и най – вече, беше го страх, че излезе ли веднъж, камиона зад него няма да му даде да се върне в дясната лента. Успокоителното беше, че скоро свършваше планинския път и щяха да стъпят на магистралата. Там щеше да се разправи с тези големи квадратни тиквеници. Трябваше просто да се въздържа още малко от маневри. Не беше лесно, но щом трябваше – пусна Рок станцията, запали си цигара и започна да внимава единствено в дистанцията с предния камион. Животното зад него караше толкова близко, че беше закрило изцяло видимостта му и през трите огледала за задно гледане. Дори и не си помисли да направи един любим номер – леко натискане на спирачките, колкото този отзад да види светкащите стопове, да се панира и рязко да скочи върху спирачките. „Ами ако не скочи?” Започна да се вглежда все повече в камиона зад него, движещ се опасно близо – на не повече от три метра от него. ТИР-а беше червен и се клатушкаше застрашително по виещия се път. Почувства се като в един филм, май беше на Спилбърг, където един ТИР (може би MAK – все пак в Америка се случваше) беше настъпил здраво колата пред него и така за ужас на шофьора – през целия филм. Не го беше гледал, само му го бяха разказвали, но сегашната ситуация го извади от някое прашасало кътче на паметта му. Чувстваше се не особено конфортно, нямаше страх от малки пространства, но тези камиони му бяха спретнали един почти порнографски сандвич и това дразнеше съзнанието и самолюбието му. Отгоре на всичко в насрещното платно движението също беше натоварено и пак имаше много камиони, и те не какви да е, а ТИР – ове. „Може би ремонтираха съседните пътища и бяха отклонили целия трафик да минава само оттук.” Пак не беше се осведомил, не беше влязъл в мрежата, а сега беше немислимо да включва телефона си и да сърфира, търсейки обяснение на идиотската ситуация.

Видя знака показващ, че до магистралата остават още 2 км и си отдъхна. Изхвърли неизпушената, но изгоряла в ръцете му цигара и се подготви за ново състезание, стартиращо с включването в магистралата. Влезе в отбивката за скоростния път, заклещен между двата камиона и в този момент видя пътя – пълен с ТИР – ове в двете ленти и в двете посоки. Ставаше нещо, което не му харeсваше, но вече беше късно да се откаже и да се върне на второстепенния път. Така че пое въздух и се включи в потока от големи, различаващи се само по цвят камиони. Бяха много, и в двете ленти. Автомобилите бяха доста по-малко и на фона на големите слонове почти не се виждаха. Чувстваше се потиснат от липсата на въздух и простор, от еднаквите големи камиони, движейки се отпред, отзад и отстрани. Та той мразеше дори еднаквите по цвят папки в офиса и еднаквите по размер топки на новогодишната елха, които бяха доста по-деликатни от това нашествие на пъстроцветни, но еднакво груби и тежки камиони. Лявата лента се движеше малко по – бързо, и независимо, че също бе задръстена от ТИР –ове, той даде мигач се подготви за влизане там. Скоро успя да направи маневрата и веднага си даде сметка, че ситуацията с нищо не е по-различна, и че престрояването е било просто един опит да демонстрира свободна воля. Квадратните животни на пътя не обърнаха внимание на това своеволие и продължиха да си карат по същия начин, бързо и на малка дистанция, в двете ленти. Никакво измъкване. Реши, че трябва да се върне обратно в дясната лента. Даде мигач и зачака – напразно, никой от тираджиите покрай които мина не му отвори път за връщане. Почувства се странно и страшно – не го пускаха, притискаха го, не му даваха да кара бързо, да изпреварва. Оставаше му единствено да се движи в мястото което му бяха оставили ТИР-овете. „К’ви са тия, че да ми кажат какво да правя и как да карам? Това може да го прави само жена ми, и то не винаги.” Започваше да се вбесява. Махна десния мигач и веднага мина пред ТИР-а отдясно. Тъпанарят явно се успокои от изключването на мигача и отпусна за малко педала. Бързата, несигнализирана маневра толкова го изненада, че той започна да свири мощно и да светка като дискотека. „Да го духаш, квадратна тикво!” и му показа среден пръст, ама само мислено. Беше вдясно, но ситуацията си беше същата – отпред, отзад и отляво по един ТИР. Никаква видимост. Нова цигара, нови 10 километра. Същото. Помисли да излезе в аварийната лента. Поогледа се малко и изобщо не се изненада като видя разни ТИР-ове спрели там, а между тях скрити, сякаш обслужващи ги интимно, леки коли. Гадно. Видя знак за бензиностанция на два километра и си каза, че се маха, спира, ще пие кафе и кола и ще чака да се изпразни пътя преди да продължи. Да, ама не. ТИР-овете бяха там, зареждаха и бяха толкова много, че последните си показваха задниците на магистралата. „Задници.” Не само, че не можа да влезе, но и за малко не закачи едно от животните. Играта много загрубя, а най-страшното беше, че правилата не му бяха известни. След 100 метра, някакви камиони излизайки от бензиностанцията и опитвайки да се включат, задръстиха и ускорителната лента. Чудесно, вече бяха отляво, отдясно, отпред и отзад. А той посредата. Като маса, около която има каре за карти. И няма мърдане. По радиото нищо не съобщаваха. Сменяше станциите и търсеше някакво съобщение, че ТИР – овете са завзели властта. Нищо, само музика. „Явно превратът още не е завършил и затова има само музика. Веднъж приключи ли успешно, няма начин да не се похвалят по всички медии. Гадове! Лайнари!” Беше пропуснал информационната табела за следващата бензиностанция и когато я видя, беше на 20 метра от входа и. Същият пак пълен, познайте с какво. Видя пролука между последния ТИР и мантинелата и без мигач и без спирачки се шмугна. Премина, но страничните огледала не успяха. „Майната им” – въздъхна с облекчение. ТИР – овете пак се разсвириха, не им харесваха такива своеволия. „Майната ви и на вас!” Подмина колонките за бензин и спря на означените за паркиране места – там ТИР-ове не могат да спрат. Не са такива майстори, но това е друг виц. Изключи колата, избърса потта си и слезе от колата. В бензиностанцията имаше и други като него, нервни, изплашени, незнаещи какво се случва. Пиеха кафе и разни други освежителни работи и говореха притеснено. Общото мнение беше да не излизат на пътя преди той да се разчисти или поне да разберат какво се случва. Следващите няколко часа хапваха и някой си взеха бира, съзнавайки, че скоро няма да тръгват. На десетия час минаха към твърдия алкохол. Утрото на новия ден ги завари в същата ситуация – камионите бяха на пътя, информация нямаше. И от градовете не идваха новини, хората и там не знаеха какво става. След два дни престой изкупиха храните, напитките и цигарите. На третия ден цистерни докараха гориво, а някакъв голям камион зареди магазина на бензиностанцията. Него вече направо го заобичаха. „Стокхолмски синдром” – помисли той, давайки се сметка, че е заложник. На кого? За какво? Какви са исканията? До кого са ги отправили? Нищо. Никой нищо не знае или поне нищо не казва.

Стояха там, ядяха, пиеха, спяха по колите си, станаха приятели, скараха се, чакаха камиона да зареди магазина, обичаха го, мразеха го. Гледаха камионите на магистралата. Псуваха ги. Погледите им все повече се изпразваха. Затъпяваха. И така вече десета година.