автор: Albatros

... с подстриганото теме на черта, обръснати, брадясали – и диви,
останахме тъй малко на света, че аз се чудя как сме още живи? –
със белите си ризи – неглиже, с чорапите до глезена без ластик,
печално оредяващи мъже! – сред тая гнусна гмеж от педерасти,
и няма кой ни да извади щик, и нито кой „По пет на нож!” да вика,
и кой с „Велик е нашият войник!” нахлузва си партенката в чепика,
от паметта – избръскан със метла, е споменът за българските битки,

по цял ден във момчешките гърла се леят енергийните напитки,
вървят недоумяващи Жени – и питат се: – Нима това е краят? –
и ще ме викнат, май, на старини в запаса – и окопи ще копая,
бодливите огради на света стаили са Вселени от безбрежност! –
ще пиша писъмца до Любовта! – красиво и отчаяно – и нежно,
девойките на дворното въже ще ми простират ризите в неделя,
сред толкова измислени мъже на мене вече иде ми да стрелям.