автор: Albatros

Тя седна и извади рехав гребен
от своето разбъркано чанте,
а аз край нея бях тъй непотребен –
квартален чичка, тръгнал към стоте.

И сякаш пламна вестникът ми днешен
на сбръчканите мои колене.
Косите си захвана тя да реше,
достойна за Моне и за Мане!

Навярно тя се чудеше – защо съм
се тъй вторачил в своите пети? –
доде над мен един изящен косъм
във въздуха над пейката лети.

И в погледа ѝ – хукнал като зарче,
аз просто хвърлих дюшеш изведнъж! –
тя весело ми рече: – Как си, старче?
Е, как да съм? Все още съм си мъж.

На тръгване си фъсна от парфюма.
Поправи кръшното си бюстие.
Сънувам я – изгубил ум и дума –
един дъртак с пижама на райе.

Изгубих ѝ визитката с адреса,
а тя нае последното такси...
Девойката, която си разреса
на пейката прекрасните коси.