Макар и да гранясва битието ми,
дори сто плесени във него да са спали,
докато живеца скъп във мен го има
перото островърхо ще съм, катедрала!
Не искам да те питам, орис безпощадна,
за клисавия хляб на моите недели,
питам те защо от мене ти открадна
главата преклонена с топлата постеля.
На истината що дари ми, ти, устата
и на облак гърбав сивото имане,
а не ме дари с уюта на слугата,
и на свободата с върлия душманин.
Че и колената мои да омекнат,
тих и аз да кротна в тучните морави,
робофилски глас във мен смирен да екне,
мерзостта и злото мене да забрави.