автор: YOTOVAVA

Как далечна става синевата,
няма кой да ме посрещне вън.
Портата, окъпана в позлата,
е заспала вечния си сън.

Капе кротко селската чешмица,
скрита зад драперии бръшлян.
Плясъкът на заблудена птица,
стрелва се над тихия мегдан.

Нейде лайва в мрачината куче –
и разбужда селското кръчме.
Комкат ли се с полупразно юзче
попът и съсухреният кмет?

Двама старци – сенки извехтели,
чакат тъмен и неканен гост.
Споменават хора – отлетели
след скръбта в поредния си тост.

Ще пустосат или ще препсуват
ориста и пустите къщя,
докато зад хълмите изплува
месецът и озари нощта.

И по-сетне бавно ще закретат
с листопада – есенен ездач,
накъдето лунната пътека
изтънява в призрачния здрач.