автор: Albatros

... какъв фасон ме е измислил Бог,
дали за мене мислил е изобщо? –
ударил ме е с двеста волта ток
и ме е хвърлил в мъчната си общност,
и – ей ме, на! – ухилен до уши,
дори от черна болчица да стена,
си казвам – Господ сигурно греши? –
и – щом е грешка, нека е простена,
и питам се – и отговор не ща,
това е, всъщност, смешното на вица,
защо ли се разминах с радостта
да съм една протегната душица? –
в реки от страх, безчестие и срам,
в които се налага да нагазвам,
как топлинката своя да раздам,
дете да преведа без брод на пазва? –
и седемте ми котешки души
смаляват се от болката стаена.

Когато моят Господ Бог греши,
във черните си нощи тихо стена.