автор: pindikof1947

(По идея на доцент Хамулян)

Някой може би ще попита: „Кой е доцент Хамулян?”.Отговарям: не публикувам лични данни без разрешението на засегнатото лице. А такова разрешение не съм получил. Следователно въпросът за идентичността на автора предоставил идеята за написания по-долу текст приключва дотук. След като приключихме с този въпрос, продължаваме нататък – към същността на темата.

И така, дълго време Пиндиков живя непрероден и нямаше никакво намерение да се преражда. Но една утрин, докато се оглеждаше в огледалото, установи, известни изменения в конструкцията на черепната си кутия, а също в разположението на лицевите кости и мускули. Челото му бе станало по-ниско, носът някак по-сплескан, бузите по-хлътнали, челюстите по-масивни и устата по-разтеглена. И окосмяването му внезапно бе избуяло гъсто и мощно. Раменете му изглеждаха скосени, ала много по-широки, ръцете – твърде дълги и с гъвкави пръсти, а краката по-къси, но за сметка на това закривени имного яки. Пръстите им също се бяха удължили и когато босият Пиндиков изтърва гребена си с изненада установи, че може да го вдигне с крак също толкова лесно, колкото и с ръка…
След като забеляза всичко това, първата работа на променения индивид бе да си премери температурата. Беше в рамките на нормата. Тогава твърде озадачен, той се обади в службата, каза че не се чувства добре и ще отиде на преглед в поликлиниката… Там, след дълго чакане в коридора, най-после успя да влезе при джипито и без много обяснения поиска да му се даде направление и да му се постави диагноза от квалифициран специалист…
След като го прегледа щателно джипито (като не издаваше изумлението си) заяви, че случаят е особен и че пациентът трябва незабавно да се яви в Института по генетика за обстойни изследвания.
В Института, след първоначалния оглед, бе свикан професорски консулт. След тричасово заседание лекарите много внимателно казаха на Пиндиков, че ще го приемат за евентуално лечение, но преди това трябва да се направят множество изследвания, за което ще са нужни най-малко две седмици. „Не се безпокойте”, успокоиха го професорите, „ще ви дадем болнични и всичко ще бъде наред!”…
И изследванията започнаха.Пациентът бе вкаран в най-модерна лаборатория и проучван с апарати, които никога не бе виждал. По едно време дори започна да му омръзва да дава кръв, урина и семенна течност… Едва на двадесетия ден след приключването на изследванията учените поканиха Пиндиков на разговор и му казаха:
„Отначало имахме някои съмнения относно вашето състояние, но вече сме сигурни, че няма нищо фатално. Не се налага никаква терапия. Вие сте много рядък случай. За подобен синдром бе съобщено, че е открит някъде в Китай обаче в много по-слаба форма. При вас се наблюдава ярка мутация – проява на атавизъм, но само в скелета, черепната кутия и окосмяването. На клетъчно и умствено равнище сте си най-нормален човек, макар че в епидермално отношение и при скелета личи наследственост, която преди милиони години е проникнала в гените ви вероятно от семейството на орангутаните. Може би са настъпили известни изменения в характера и психиката ви, ала те са положителни. Станал сте много по-борбен и с по-голяма приспособяемост към външните условия. Можете спокойно да се върнете на работа и да продължите кариерата си.”…
Измененията наистина се оказаха положителни. В службата Пиндиков започна да показва високи организационни, креативни и състезателни качества. Началството забеляза това, назначи го на ръководна длъжност и повиши осезаемо заплатата му… Колежките, които по-рано не му обръщаха почти никакво внимание, сега започнаха да се заглеждат в него. Веднъж дори неволно дочу как две от най-сексапилните блондинки го коментираха:
- На това викам аз мъж! – казваше едната. – Каква гъста козина има и как стръвно оглежда жените! Не прилича на плешивците дето ни се умилкват… И какви са мощни раменете му. Сигурно е супер в леглото…
- Като гледам – допълваше другата – как наперено стъпва, трябва да е доста натъпкан портфейла му. Може да е получил наследство, а може и таен бизнес да е подхванал. Интересно как по-рано не го забелязахме. Навярно вече някоя фръцла отдавна ни е изпреварила…
В квартала съседите започнаха да се отнасят към Пиндиков с много по-голямо уважение и дори със страхопочитание… И в семейството нещата тръгнаха по най-добрия възможен начин. Жена му, която доскоро го командваше и се налагаше най-авторитарно, неочаквано започна да се вслушва в мнението му, да показва покорство и силна привързаност. Сутрин (след здравия маймунски секс през нощта) изнурена, но видимо щастлива, тя прегръщаше мъжа си, целуваше го нежно и шепнеше в ухото му: „Миличкият ми маймун!!!”.
За да е наясно откъде иде всичката тая положителна промяна, Пиндиков направи справка в една стара енциклопедия. Там откри такъв текст:
„Орангутан (Pitecussatyrus) – човекоподобна маймуна, живееща в Зундските острови (Борнео и Суматра). По външния си вид много прилича на човек и името му означава „горски човек”.Туземците са го нарекли така, защото целия сиживот прекарва в джунглата. Тялото му е покрито с гъста козина. С горд и независим характер.”.
„Значи излиза, че съм маймуна, но както казаха професорите – само външно!” – отбеляза Пиндиков. „Какво пък, щом като не ми пречи, а даже ми помага в нашенската джунгла – карай да върви! И не е ли по-добре в това маймунско ежедневие външно да си откровена маймуна, а вътрешно да си оставаш човек, отколкото отвън да изглеждаш като човек, а вътре да бъдеш прикрита маймуна???”.