автор: secret_rose

Седя на перваза.
Тактувам с дъжда и си мисля:
годините тихо попиват в тревата край мен.
За всяка една е изгубен небесният пристан,
животът е малък декор,
роля,
мим,
мизансцен.
Хоралът на малките човки наоколо шушне -
на прага е Май - стъпва с лапички
памет навън.
А вътре една разлюляна любов ще се пръсне
в милиони галактики,
в нежна омара и звън.
Ще нацъфнат дървета,
прикрили тъгата с утеха.
Ще пролази надолу ефирен от спомени лъч
и ще трепне сърцето ми - Нека. Да бъде. Вовеки. Тази тиха, прекрасна,
опита с приемане глъч.
Е, ще седна и аз на тревата. Навън, зад стъклото,
ще послушам, ще стихна. Може даже да кимна с душа.
Ще засвети лютиче, нахранено с всичко, каквото
моят малък живот ме научи, когато грешах.
Ще се случи поема - в листака на стария явор,
ще ухае на люляк и розова, пивка кора.
Аз ще вдигна очи - вкаменен от очакване мавър
и ще срещна последната своя
човешка зора.