автор: pindikof1947

Дали денят е сряда, дали седмицата е предпоследна от месеца, а самият месец – ранноесенен, познавам по това, че навън вали ситен, всепроникващ дъжд, а вътре в мен пълзи непонятен страх и досаден глас лигаво шепне: “Нищо не те спасява от жестоката необходимост да продължаваш да живееш
Разбира се достатъчно съм зрял за да си дам кураж и да си река: “Ето на, имам все още нелош сив костюм, имам чадър и недотам изтъркан шлифер. От какво по дяволите се страхувам” Колко му е да се екипирам с чадъра и шлифера, да прецапам локвите и да хлътна в отсрещното барче. Щом се настаня веднъж на масичката в ъгъла, щом си поръчам чашка старозаветно бренди и зарея поглед в минижупите наоколо, какво ще ми попречи да мечтая като едно време?” Напразни напъни! Ялови илюзии!Зная, добре зная, че досадният глас злобно ще ми напомни колко отдавна дъждовните бури не къпят младостта ми, която пропадна някъде и как въздухът вече не е сладостен за да ме изпълва с надежди…
И ето, нахлузил домашните чехли, свит до протритото си писалище, сух отвънка, но с овлажняло сърце и прогизнала душа аз си припомням стара, полузабравена история, която започва със сърцераздирателен вопъл на прасе…

И така, писък на прасе, което след малко ще заколят цепеше въздуха. Кой казва, че животните нищо не предвиждали? Няма същество, което да не предусеща приближаването на смъртта! С такава мътна мисъл в главата крачех, може да се каже меланхонично-нервно, по калдъръмената настилка на любимата ми улица в едно далечно и прелестно градче, когато неочаквано ме сепна квиченето на прасето. Планината надвиснала стръмно над жълтите и червени градски покриви беше по-алпийска от самите Алпи. Нехаеше обаче тази планина, че зад дебелите зидове, зад кованите порти и уморените стени на старовремските къщи тук и там мъждукаха въжделнията, избуяваха или увяхваха копнежите, припламваха поривите на различни съдби. Край мен от време на време преминаваха самодоволни граждани с по три стомаха, по три бръчки върху зачервените вратове и тройни заплати натъпкани в тлъсти портфейли. За тях местните жители твърдяха, че са си най-обикновени човеци като нас и че лакомията им не е по-голяма от нашата собствена едностомашна лакомия. Такива тройствени екземпляри се срещат навсякъде по белия свят и сигурно затуй един истински парижанин пред когото веднъж глуповато хвалех шикозния Париж нагло ми отвърна:
- Мръсен град!
Мръсен или чист в онзи миг Париж беше безкрайно далеч, а аз самият крачех по любимата си улица в онова градче и ми се искаше да живея, но не как да е, а охолно, трисластно, тристомашно и тризаплатно. Искаше ми се да се тъпча с тройни пържли, да притежавам три къщи, три вили, три автомобила, три съпруги, три любовници и представете си – три различни лица, които да нахлузвам едно след друго върху моята неприветлива, еднозначна физиономия.
И какво от това, че в портфейла си имах само няколко жалки банкноти? Желанието си е желание нали?
По какъв дяволски начин тази внезапно и неуместно избликнала жадност се бе явила у мен си оставаше загадка. Спомнях си само, че попаднах в планинското градче следвайки зигзагообразния маршрут на едно фриволно създание от женски пол, чиято тревожна привлекателност ме теглеше с връвчица за носа. Не , няма да говоря за нежната бемка върху тази женствена шия, нито за очертанията на тази плът, която ме довеждаше до безпаметност. По-интересното беше, че бесът, с който ме зарази въпросната прелъстителка така закипя в кръвта ми, че желаех, страстно желаех да хапя, да късам със зъби, да развратнича, да пилея купища пари и дори да лишавам от живот себеподобните си.
Защо небеса престъпникът се спотайва у всеки от нас, колкото и хрисими да изглеждаме в собствените си очи? Убиецът, преди да стане убиец е бил сладострастник, а всеки сладострастник е жалък сребролюбец – такава е сатанинската тройнственост на Велзевул!
И ето, седмици вече аз се скитах из това градче безочливо мамен и гнусно възбуждан от една самка, която ме караше да вия в себе си като звяр и безсрамно ме подтикваше към престъпление. А в същото време, докато в главата ми объркано се щураха непристойни мисли и по тялото ми пъплеха низки страсти, във въздуха продължаваха да се носят виковете на едно невинно същество, което щеше да умре след няколко минути. Убийците, тоест касапите, дето се готвеха да пролеят кръвта му, едва ли съзнаваха всичката жестокост на предстоящото деяние. Те и понятие си нямаха, че всъщност са едни долни престъпници вдигнали ръка над безпомощна жертва. Без съмнение възприемаха себе си като добродушни чичковци, като честни жители на своя град и като съвестни данъкоплатци на държавата си. Единственият мотив, който ги караше да действат така самоуверено и с толкова непоклатимо чувство за безнаказаност бяха пържолите и надениците, в които щяха да превърнат горкото прасе и може би донякъде дебелите задници на техните благонравни съпруги, до които щяха да се притиснат със съзнанието за изпълнен дълг в нощта след злодейството. Събрани в задния двор до кочината на животното, със зачервени от изпитото вино бузи и блеснали очи, те бяха олицетворение на самата невинност, въпреки че държаха в ръцете си касапски ножове.Невинна ли е жестокостта когато не проумява какво върши? Кошмарно ли е грехопадението когато е осъзнато? Вършех ли престъпление аз,който се поддавах на бесове и разюзданост единствено във фантазията си или действителните злодеи бяха тия добродушни касапи, които щяха да накървят ръцете си па макар и само с животинска кръв?
Тези въпроси бегло просветваха в ума ми докато слушах как предсмъртно квичи прасето и в оня миг неочаквано, кой знае защо си помислих, че странно невежество ни е обхванало – мен и всички околни в това затънтено градче, в тази затънтена държава. Обхванало ни е невежество, обхванало ни е суеверие, което ражда страхове. Хвърчат тия страхове като прилепи. Хвърчат на ята, на ята като листа през септември и удрят с крила по прозорците. Вечер в градчето разказваха как под влияние на страховете дъртата клюкарка К. се събудила в полунощ цялата в пот и какво да види? Гледа – върху юргана седи пенсията й дето й я откраднаха още преди изборите – седи, цялата зелена, цялата разлистена в еднодоларови банкноти, смее се и шумоли. Старицата изкрещяла. Но никой дори не се показал от къщата си. Че то знае ли се кой крещи? И по чия поръчка крещи? Други разказваха още, че при пълнолуние из сечището в подножието на планината се търкаляли и гонели глави без туловища, чукали се по студените чела и се побутвали сякаш искат да тръгнат нанякъде, а щом се съмнело – всичко изчезвало и само боровете шумели, но не много силно защото и те се страхували. А пък съседът на К. веднъж както си седял на пън край гората и четял указание как да се отчете пред данъчните за имота си нещо така го бухнало изотзад, че три дни ходил като втрещен. Ясно е, че в резултат на подобни произшествия в психиката на хората настъпват промени. Година след година тези промени наедряват и така се втърдяват, че не се знае какво може да произлезе от това не само в някое отделно градче ами в цялата държава. А има хитреци знаете, като ония с трите бръчки по вратовете и с дебелите портфейли, дето само това чакат – да настъпят промени в психиката. Щом настъпят промените втурват се тия юнаци да ловят шарани в мътната вода. А колкото и невероятно да изглежда шарани винаги се намират. И колкото повече се множат хитреците – дваж повече нарастват шараните… Сигурно това е някаква тайнствена, нелогична математическа зависимост… И работата може да стигне дотам, че да няма повече нито невинни грешници, нито честни данъкоплатци, а да има само екземпляри, които искат да живеят охолно, тристомашно, тризапалатно, с по три вили, три коли, три съпруги и три любовници. Може да стане така, че да не се знае дали зад дебелите зидове и кованите порти на къщите припламват необикновени въжделения или се разгарят обикновени пороци. Но какво да се прави, нали настъпват промени в психиката? В резултат на тези промени днес нещата наистина са стигнали дотам, че както съобщават медиите, довчерашните добродушни чичковци кой знае как са се преобразили на мъже, които пробождат любимата си заради пари, на грабители, които малтретират пенсионери, на наркотрафиканти, които развращават малолетни, на атентатори, които залагат взривове, на съпрузи, които нападат половинките си с брадва и на луди, които убиват дядо си!…
Затова ли, сега, години след като онова прасе бе заклано и изядено – планинското градче където се случи това злодейство не е тъй прелестно? Затова ли знойната прелъстителка, която ме бе примамила там навлезе в критична възраст, така че вече не е нито знойна, нито прелъстителна? Дали поради туй или поради друга причина отдавна престанаха да ме терзаят дълбокомислени разсъждения кое е греховно и кое не на този свят? Подозирам обаче, че такива размишления не терзаят вече никого в държавата. Онова дето кара днешния гражданин да се хване за ножа не е нито свинската наденица, нито дебелия задник на жена му, а нещо много по-коварно и по-лъскаво, което не проумявам точно какво е. Ала в края на краищата, съвременното чувство за безнаказаност, колкото и непоклатимо да изглежда, не успява да заглуши един все по-зловещ, все по-засилващ се крясък, който поглъща всичко. В ушите на гражданина крещи паниката – гола голеничка като предсмъртния вик на прасето…

А в моите уши чукат капките на ситния всепроникващ дъжд и не помня вече дали днес беше сряда, дали седмицата бе предпоследна от месеца, а самият месец – ранноесенен… Още по-лошо е, че не си спомням кога сложих за последен път банкноти в портфейла си. Спомням си само, че вътре в мен се появи отнякъде тъмен страх, появи се глас, който лигаво ми шепне: “Нищо не те спасява от жестоката необходимост да продължаваш да живееш!”
Но най-лошото не е това. Най-лошото не е дори фактът, че не се опитвам вече да разбера къде пропадна младостта ми и защо въздухът не е тъй сладостен като преди.
Най-лошото е, че сега, когато си мисля за всички тия неща, вратата се отваря, показва се свинска муцуна и някак странно ме гледа, гледа…