автор: Albatros

... все вярвам – в по-добрите небеса, където някой ден ще си отида,
ще ми се случват само чудеса – ще дигна дом от ключ до керемида,
ще порастя сюрийка-две деца, ще любя най-прекрасните женици! –
и всеки ден под щедрите слънца ще пея песни с пролетните птици,
ще му отворя пътните врата, и ще посрещам всеки, спрял на прага –
навярно? – озверял от самота, ще чезне във прегръдката ми блага,

ще му застелна топлото легло – в което мръзна сам от сто години,
защото в този свят, прогнил от зло, тя – добротата, пет пари не чини,
в котлето ще му кипна билков чай от мащерка, от смрадлика и риган,
дори и да не ми рече: – Сполай! – за стореното, мен това ми стига,
ще ви помахам с шапката в ръка за сбогом – в откачената ми рима.
От простата човешка топлинка светът е жив! – и вечно ще го има.