автор: Patrizzia

Принцесата отново не заспива,
от граховото зърно посиня.
Виси Луната и с усмивка крива,
вменява пак на принцове вина.

Заспи ли тя, ще минат сто години.
От принцовете - гроб, цветя, трева...
Животът явно не е за царкини,
жабокът знае най-добре това.

И чака я. Дано не е гнуслива,
целувка на жабок да обрече.
И в чакане животът си отива...
Целува тя, но жабешко краче,

което днес получи за закуска
с подправки и панирано дори.
Не знае тя, че принцът беден хруска,
а после язвата ще я мори.

А после пак котака ще повика,
за да залъже свойта самота,
че никой не е лика и прилика,
на царствената нейна красота.

В градината ще седне с него в скута,
бълхите до една ще излови.
От кой джендем сега съвсем нечута
и кръстницата фея се яви?

Старее вече, бяла ти кожа,
царкиньо и косата побеля,
скучая днес, та рекох да предложа,
да ти изпълня туй, що пожела.

От днес ще бъдеш млада и богата,
котакът даже принц ще сега.
Дано да си доволна, ти когато,
сте в спалнята, без болка и тъга.

И речено и сторено. Отлита,
пак феята. Лети къде ли не.
Котакът сам царкинята попита:
Спомни си, мъжеството ми отне...

Сега седят си двама, на баира,
играят шах, понякога белот
и давят по плебейски с каса бира,
нецарствено ненужния живот.