автор: mariq-desislava

Отучих се от шумната самота
и тишината заговорих.
Ти дойде по-ясен от гръмно небе
и се опълчи на дъжда -
поройно зверче,
жадно за бреговете ми.

Болят ме дните без теб.
В зенита на сълзите се давя
в облак смутен,
а ти ридаеш над износени белези.
От всички строшени липси
само твоята е с изящна акустика.

Мога да спотайвам безкрайно
птичата си душа под скарани метафори,
но как от това, което тиктака вляво
да направя мост,
за да не пада мрак
и да ми простиш,
че цял живот не бях до тебе?