автор: Kutsulan

Кап… Кап… Кап…
“Е, тоя път здраво я загази.”
Кап… Кап…
“Дръвник заухав!”
Кап…
“Ама за къф’ гявол ми требеше да се зафащам с т’ва?! Магаре! Катър крастав! Гнила си беше работата тя от самото начало, аж че на леш си вонеше.”
Кап… Кап…
“Е да му е…”
Кап…
“Гьон.”
Току-що излюпилата се бледа и още сънена зора плахо надничаше на пръсти през яките ръждясали решетки на малкия прозорец горе в ъгъла. Олющените петна по мухлясалите от влага стени на студената килия го гледаха оцъклено, немигащо. Сякаш те и те искаха да му натъртят колко яко се е натарашил тоя път: “Е няма мърдане, байо. Ние де що такива като тебе сме видели, колко сме се нагледали, виж ни от дзверене какви сме големи станали, … Колко са минали от тук, ехей… ей те там, на същата тая продънена койка, лежат и ни гледат и те… Знаем ние. Бесилката ти е в кърпа вързана. Мхм… Ти нас слушай.”
Този задушевен и увлекателен разговор за тлъстата безизходица, седнала му на гърдите, на фона на пляскащите с неумолим инат по нервите му ледени капки вода, така го беше отнесъл, че се сепна чак когато прозорчето на врата на килията се отвори с трясък.
- Ставай! Проверка!
Бравата тежко издрънча и на прага застанаха двама тъмничари. Един дълъг и сух като върлина, с бавни отмерени движения и спокойно, малко простовато и като че леко тъжновато изражение, другият - тантурест почервенял и запотен нервак, с умни и постоянно шарещи насам-натам малки очички. Асъл Дон Кихот и Санчо Панса, ама с разменени самоличности.
- Мърдай! Мирррно! - изкряска Санчо - До стената, проверка.
Двамата взеха да оглеждат килията. Пипаха навсякъде: под дюшека, по ъглите, де що имаше за гледане в тая мизерна дупка.
- Старши, к’ва е тая гюрултия бе, чисто е, няма контрабанда, нали вчера сами ме докарахте?
- Млък! По-опасен от рота дяволи си ти. Проверка. И довечера пак. И утре. Ако изобщо дочакаш до това “утре”. Ако изобщо и го видиш това “утре”. Че както е тръгнала мълвата… Хихи… - Ниският стражар се поспря за момент и избърса потта от челото си с една вече прогизнала и доста мърлява носна кърпа. Дон Кихот през това време се движеше спокойно и без да вдига шум, с бавни и полюшващи се плавни движения. Почти като някакво издължено мързеливо привидение, реещо се натук и натам из мрачната килия. Санчо натъпка с палец кърпата обратно в джоба на панталоните.
- Ама бая ни озори тоя път дорде те сгащим. Цялата околия беше вдигната на крак, душманин с душманин.
Беше застанал на прага и оглеждаше килията.
- Един път да влезеш в затвора… да видиш, че не е хубаво, да се поразмислиш за делата си, за живота си, па да излезеш покаян, нов човек от теб да стане, Господ ти дава втори живот. Така де. А ти колко пъти вече си бил в дрънголника, а? И всеки път все по-серт, все по-крив излизаш. Че и чернотията на занаята си там още повече научаваш, още по-надълбоко в нея нагазваш! Те за това си сега сам в килия, най-тъмната, с най-яките стени. Затова проверки до скъсване. Никакви рискове. Мекере!
Погледна рязко надясно и зачегърта с нокът мазилката до рамката на врата.
- Знаеш ли, преди исках да стана дърводелец. Като погледна дървото, веднага знам какво може да се направи от него. Има дървета, от които нищо не става. Те ти си едно такова - нищо-дърво си. То хората са като дървета, като дървени пънове са. Гледаш го един такъв, горе-долу мяза на нещо, а пък като го разцепиш - ей го на, гнило, сухо отвътре, чепато, за нищо не става. Та и ти така, нищо не става от тебе, като дърво си, сух пън - гледаш го отвън мяза на човек, разцепиш го - отвътре гнило, сухо, за нищо не става.
Бавният и спокоен глас на Дон Кихот изпълзя от тъмния ъгъл на килията:
- Е, хайде сега, все има хубава част останала тук-таме. Не всичко е за изхвърляне. Все частичка може да се запази. Трябва само да се поодялка и ей го на. То едно дърво в ръцете на майстор пее. Ама дай го на кьопави ръце да го работят и нищо няма да излезе, даже и хубаво да е било в началото. Че може и да се получи и нещо лошо, опасно, ако с лошотия са го дялали.
- То те т’ва дърво ей тука, от гнил корен е поникнало, гнил ствол е дало, една читава треска не мош’ издяла от него. Камо ли да почваме и да го дялкаме сега, белким се преобразил и нещо хубаво излязло от него.
Санчо погледна намръщено към затворника, като не спираше да пъхти:
- Нищо човешко не си оставил ти на тоя свят. Нищо не си направил с ръцете си, нещо, което хората да помнят и след тебе. Само мъка и почернени съдби. Пробвахме с теб отначало по човешки да се разберем. Дори първата ти кражба я простиха, не беше ли така бе, хайдук с хайдуците? Гледаме, човек пред нас седи, сополив младок още, първи път му е, ще го дамгосаме, ако го осъдим. Ама ти не се поучи. Пак сгази лука. И тоя път бая зле. И всеки следващ път все по-големи мръсотии вършеше.
- Е па такава ми е душата, шантава, паянтова, като стара вратня на кози обор. Ама все пак е врата. Ей ме на и аз - и аз съм човек, нали? - дрезгаво избоботи затворникът, неуверено търсейки нещо в носа си.
- Душманин си ти! - гръмна Санчо и главата му доби вид на огромен червен домат - Без душа. Душите на хората изтръгваш и в калта ги тъпчеш. Една свещичка не си запалил, ей така - от чиста човещина. Човещина! Ама ти и хабер си нямаш какво означава това. Човек греши. Всички грешим. Ама после от чиста човещина, един истински човек си разбира грешката и се покайва. Моли за прошка. Изотвътре му идва.
- Е, то в днешно време, дори и да поискаш да бъдеш човек, хората наоколо няма да ти позволят. Та ей ме на и мене…
- Никакъв човек не си ти. Животно си. - потта обилно се лееше по доматеното лице - Животните така им работят мозъците, че максимално да усвоят и да се приспособят към прямата и сурова заобикаляща ги действителност. Да могат да имат шанса да оцелеят. И ти си така. Само дето бъркаш човешката и животинската действителност. Животните поне се държат като животни - диви, неопитомени - но са такива, за да оцелеят и защитят потомството.
- Ама нали цялата природа е така устроена - една постоянна борба за живот. Всичко живо убива, асимилира и расте върху нещо друго. Всички живи твари се хранят с други живи твари. - Дълбаенето в носа беше станало по-настоятелно и с видимо повишен ентусиазъм.
- Така е. Но има една разлика. При хората има мисловност, която им помага да се дистанцират от ставащото наоколо и да си зададат въпроса - “Чакай, т’ва защо? А друг начин има ли?”. Асимилират заобикалящото ги, осмислят, и се хранят с мярка. Ама ти си минал покрай нея - мисловността. От доста далече при това си я заобиколил. И затова като хрътка с кръвясали очи и лигава морда се водиш само от животинските си инстинкти, разкъсвайки де що ти падне по пътя. Не можеш да осмислиш постъпките си, действаш без да мислиш. Един път барем да се беше позамислил, може би щеше да проумееш и да потърсиш разкаяние.
Дон Кихот се обади някъде из под леглото:
- За разкаяние никога не е късно.
- За него е късно. - Санчо Панса се обърна към арестанта и размаха пръст - Куче си ти!
Находката из дебрите на носа му явно го беше заинтригувала, защото затворникът, замислен, сега я разглеждаше с очевиден интерес и с като че ли някакви далечни зачатъци на зрънце надежда, че то те това е, което търсеше.
- Да, но и кучето - ей го на, зъбат и голям звяр - ама и то използва зъбите си да захапе леко малкото току-що излюпено пиленце, за да го прибере при себе си да го стопли. И точно както безпомощната животинка наивно и безусловно се доверява и се сгушва до звяра, така и човечността, останала там някъде в душата, търси по инстинкт в този последен момент да се сгуши и притопли в безопасност. - като ръждясала верига, бавно изсулила се през халката на земята, прозвучаха думите на арестувания.
Санчо хлъцна, даже потта по червендалестото му лице, като че замръзна от почуда:
- То ти си цел поет, бре маймун!
- Че то и маймуните са душица божия…
- Айсиктир бе! - Санчо се обърна в цял ръст към него, с юмруци на хълбоците - Чер Йосо по-хрисим от бяло ягне. От черното пъкло си ти изскочил и там и ще си се прибереш. Тъй да знаеш! На таквиз кат’ тебе, само там им е мястото. - Потта отново пое по старото си русло - Късно ти е да се превърнеш отново в човек. Само хората имат възможност, дори и грешници да са били, да се обърнат отново към добрата страна. За тебе тази врата не съществува. Затрупана от канарите злини, които си причинил. Толкоз често си тук при нас в панделата, то човек започва да си мисли, че те е страх от свободата. Да не вземеш, докато си на свобода, да лепнеш като заразна болест някоя и друга добрина.
Покраснелият Санчо беше в стихията си.
- Грешка е било, че са ти дали втори шанс. Втори шанс не трябва да се дава даром. Да се заслужи трябва! С покаяние и човещина. А то дай на вълка втори шанс, пак в кошарата ще влезе. Тъй да знайш! Че то ей го на - всичките ти деяния са отражение на зверската ти душа отвътре. Все да разкъса, все болка да причини.
Дон Кихот измъкна дългия си нос от кошчето за боклук:
- Е, ай ся. Изгубена, озверяла душа, ами и тя има нужда от помощ, нали така?
Санчо за секунда му хвърли изкосо един полуочуден, полунеразбиращ бърз поглед. Доматеното лице ставаше все по-червено.
- Ти поне да имаше вяра. Някаква вяра, каквато и да е. Лоша, добра - ама да я има. Та то от там да започнем - да се опитаме да ти променим вярата. Че то човек промени ли си вярата, променят се и постъпките му. Животът му се променя. Ама ти си ей таквъзин - безверен. Как да се промениш. Празнотата не можеш я промени. Пусто и тей тва е.
Върлината се спря по средата на килията и се обърна:
- Е, ама то все има начин да се открие вярата. Па и късно да е, все има начин.
Йосо Черния с явно разочарование и лека погнуса отръска пръста си и го избърса в ризата си, пристъпи от единия на другия крак.
- Вяра. Пфу! - изплю се той на пода - За какво ми е? Вярват овцете. Добро аз не съм видял от никого, не вярвам на никого. Аз добрината не я разбирам.
- Няма нужда да я разбираш, за да я възприемаш. И като я възприемеш, тогава и ти ще започнеш и да я правиш. Абсолютна е връзката на добрината с душата на човека. О, ама почти забравих - ти нямаш душа. - злорадно се ухили доматеното лице.
Дългият кльощав врат се беше проточил нагоре и оглеждаше някаква почти невидима ниша високо в стената.
- Е, ся. То за една душа трябва да се полагат грижи, редовно, още от детството. А то без грижи и внимание, де го знайш на къде ще тръгне. Кат’ наш Чер Йосо. Изтървали си го от малък и ей го де на. И душата му не е на мястото си. Разместена е.
- Ай сиктир бе. Разместена. То той нищо не е разместил, направо я е изчегъртал. Сам. С всяко свое ново престъпление все по-дълбоко е чегъртал, все по-настрана от правия път. Нищо не може да противостои на тая лошотия, да го дръпне обратно.
- Дисбаланс. Тъй му викали учените. - Йосо се почеса отзад по хълбока.
- К’ъф дисбаланс бе, мекере!? - опули очи доматът - За да има дисбаланс, ти първо душа ти требе! А то като няма такава, какво да говорим?
- Е тя не се е загубила. Все някъде там спи, дълбоко. - откъм прозорчето спокойно се дотътриха думите на Дон Кихот.
- Нищо не спи. Мъртва е. Изчегъртана. И закопана, дълбоко, в най-дълбоката и черна преизподня.
- Е, не е така, ай ся и ти! Няма мъртви души. Просто понякога повече любов и добрина трябва, тя душата ще се събуди. Та и даже в дълбока летаргия да е, замръзнала. Все има начин нещо да я стопли. - Издълженото лице с интерес се беше надвесило над умивалника. - То, човек като си запусне душата и дяволите влизат в нея. Да се изгонят от там само трябва.
- Ай ама и ти - душата, та душата. Пак ти казвам - тоя изедник тук душа няма и никога не е имал…
Отвън закънтяха приближаващи се стъпки. Спряха пред килията. Новодошлият стражар размени няколко приглушени неясни реплики с пазачите, козирува и си тръгна.
- Току-що се получи жица от града. Айде… Мърдай… Ставай и да ходим!
- А?! Ама… Къде?
- Няма “ама”, няма “мама”. Където - там!
Тежката обкована врата на килията с хладно метално проскърцване се захлопна след тях. Ехо на стъпките по бетонния под на пустите коридори постепенно заглъхна. Олющените немигащи петна по стените продължиха оцъклено да се взират в монотонната студена тишина на падащите капки.