автор: esperanca

Човекът носи душа със собствено съзнание, различно от човешкото.
Силата, дето е в мен, не ми е дадена от човек. Затова никой човек няма власт над нея.
Този живот е пиеса, в която репетираме смъртта.
Обичам интелигентните, трудни и умни хора. Мъчни за разплитане са, но ги чета преди думите. Те странят от публичност. Днес получих подарък от един такъв човек.
Обичам те приятелю. Разбрида душата ми след петмесечното мълчание. Разнищи я до влакната на оплетената болка. Изплаквам ти думите. И се раждам от сблъсъка на звуците им.
Отново.
Отдавна не търся смисъл в хаоса на живот, който твърде често се отрича сам. Но заради шепата човеци по пътя, си струва да бия всяка буца пръст в търсене на самородно злато.
Куражът отвежда далеч и накрая убива.
Също като живота.
За мен е чест да споделя пътя с малцината човеци, които си репетират листопада, търпението...
Лимитът на търпението ми е толкова дълбок, колкото са високи небесата ми, но...
Отвъд границите им – не нося отговорност за действията си.
Повечето хора, които срещам, се изтриват сами с делата си. Седя на брега и гледам неспирния ромон на реката, движение без начало и край . След като водата има памет, кога и дали човекът спира да чака златната река...
Благодаря за кратките отблясъци отразена обич. Любовта е труд. Усилие. Знание и интелигентност на личността е.
Дори само един кратък миг под светлината на този огън.
Сгрява завинаги.