... тръска гривата си рижа изгревът над мен сърдит –
вместо стихове да нижа, връзвам чирози – сафрид,
със луличката на кея къдря кръгчета от дим –
ако питаш как живея, все съм тъй неприложим,
цял ден скърцам с колелото и си свиркам със уста,
и – от Нигер, Чад, Лесото – чакам птичите ята,
все по безпарични друми чезна, сякаш вдън гори,
и за мен – със други думи – Времето не е пари,
стига ми да се зачохля с облаците на чарда,
аз съм светла мазка охра в пролетната резеда,
раче, гущерче на припек, мравка в сънните треви,
как ли го живея?... никак! – тъпото си „Се ла ви”,
щом под птичата ми стряха спре секундната стрелка,
някой ден ще ви помахам, стиснал шапката в ръка.