автор: Kutsulan

Мекотата на съботната лятна привечер на едно отминаващо лято галеше крайморското градче.
На плочките на ниската каменна ограда на градинката, разделяща на две пешеходната улица, седеше музикант. Може би малко под 60-те, трудно можеше да се прецени възрастта му. Косата му беше все още тъмна, но животът щедро беше нахвърлил тежки издайнически следи по загорялото лице. Черните омачкани панталони и тъмната риза вече започваха да се сливат с настъпващия сумрак. Той гледаше пред себе си, но като че не забелязваше хората, които бавно и без да бързат се разхождаха. Той не свиреше. Държеше стара китара на коляното си и леко се беше пооблегнал на нея. До него от лявата му страна на земята, като едно гротескно и безсрамно разголено отражение на тежестта на времето по лицето му, лежеше на купчина оръфана и прашна черна найлонова торба.
Семейство с малко момиченце в количка, някъде има-няма годинка и половина, бавно приближаваше. Те често се разхождаха тук. Понякога спираха пред музиканта, той свиреше и родителите после даваха монета на детето си да му я подаде. Тази вечер пак се спряха. Очите на музиканта едва забележимо помръднаха, или по-скоро просто инстиктивно реагираха на движението пред него, разфокусирани в нищото. След няколко мига разпозна детето. Безличното изражение на лицето му бавно пооживя, започна да се връща се обратно към света, като че от дълбока просъница, като че беше извадил на бял свят някъде из от дъното на оръфаната торба отдавна забравени усещания, на които им трябваше време да се събудят и да свикнат със светлината. Понаведе се напред, усмивката на лицето му направи не много умел опит да позаличи де-що браздите на времето:
- Принцесо, здравей принцесо, как си моя принцесо… Как си, какво правиш? Ама каква си ми ти принцеса, хубавица малка, сладурана. Накъде си тръгнала, принцесо моя? Искаш ли посвирим? Принцеса …
И както говореше, леко започна да подръпва акорди от някаква детска мелодия. Малкото дете гледаше вторачено в китарата, с немигащи всепопиващи очи, както само едно дете може. Присягайки се, музикантът се понадигна и, навеждайки се напред, сложи перцето в малката ръчичка. Полуприклекнал-полуприседнал, поприведен в изкривена като човешка съдба поза, той приближи китарата към нея и, държейки ръчичката с перцето, започна леко да минава по струните, докато едновременно с другата ръка бавно променяше акордите по грифа на китарата. Някаква съвсем проста мелодия, може би дори и не мелодия, а просто нещо изотвътре, също започнало бавно да се показва, оттърсвайки се от праха на току-що вдигналата се меланхолична завеса на безразличието.
През цялото време не спираше да говори, почти несъзнателно, "принцесо… хубавица..." и да се усмихва, така, както само един, вече на обратния склон на живота, обрулен от вихрите на безброй радости и нерадости, докоснал се до чистотата на едно малко дете, човек може. Детето бавно започна да кима с главичка в ритъм, все така съсредоточило сериозен поглед върху струните. Музикантът сякаш забрави за улицата и нейните й собствени ритми на живот, сякаш малкото дете със своето едновременно и учудено и засмяно и сериозно личице го примами, сякаш с неумелите си движения по струните отвори вратата, хвана го за ръка и го въведе в своя свят на невинна чистота и светлина. Нямаше я намачканата черна, валяща се на земята в прахта, торба. Всичко беше едно море от веселие и топлина, озарено от меките розови лъчи на вечно залязващото слънце. Изражението на лицето му неусетно се беше променило, оживило, като че по-детско, като че всяка тегоба, обмрачавала го и натискала през годините, се беше заличила в този момент. Действителността около него се разми в някакъв далечен, набързо нахвърлян, нескопосан маслен пейзаж. Детето го беше върнало назад във времето, в неговата отдавна отминала, изпълнена с музика младост. И така стояха двамата, малко златорусо дете и облечен в черно уличен музикант - застинал във времето контраст, облян от танцуващите меки акорди на мелодията.
Пръстчетата леко и внимателно се отвориха и пуснаха перото. Детската ръчичка бавно започна да се поотдръпва. С все така сериозно съсредоточено личице, детето бавно и внимателно подаде монетката. Родителите го взеха за ръчичка, помахаха за довиждане и бавно заотстъпваха назад. Музикантът, усмихвайки се с нагледалите се на живота, по детински разведрени очи, на прощаване започна да дава, между всичките онези свои "принцесо", бавни въздушни целувки, докосвайки с пръстите на ръката си първо устни, после коляното си, отново и отново. Все така застинал в онази си полуприклекнала-полуприседнала, поприведена, изкривена като съдба на уличен музикант, поза.
Младото семейство се обърна и бавно продължи разходката си надолу по морската алея. Невидимата врата бавно започна да се притваря. Осветеният дом, веселието, музиката започнаха бавно да се отдалечават. Нелепият и нескопосан маслен пейзаж наоколо постепенно започна да се превръща в реалност. Тази, със старата олющена китара, с прашната черна, оръфана, валяща се на земята, пълна с отдавна забравени и потънали в същия този прах щастливи усещания, найлонова торба. Количката все така се отдалечаваше, сякаш носейки се на отшумяващите вълни на онази мелодия, а той все така продължаваше да гледа към смаляващия се прозорец.
Младото семейство вече отдавна не се виждаше. Сумракът на залеза все по-уверено настъпваше. Но лицето на музиканта леко светлееше. Като че по него беше останало част от онова детско изражение - едновременно и учудено, и усмихващо се, и любопитно, и наивно добро, със зрънце светла надежда в очите. Като че виждаше как из далечината детенцето все още му махаше с ръчички през осветения прозорец.