автор: pastirka

Не си ни научил да бъдем човеколюбиви,
макар че за грешните хора живота си даде.
Нагледах се вече мъжете как братя убиват.
Земята се гърчи, задавена в сълзи. И страда.

Сънувам лицата на майките в черни забрадки,
които не знаят къде е на чедото гроба.
В съня ме разстрелва синкопа сърдечен и кратък.
Небесен Пастирю Христе, кой ни кърми със злоба?

Защо ли светът на побъркан от ярост прилича
и сее не жито, а смърт, без да трепне окото?
Кръвта като лавата пари, невинна се стича,
а в нея загива, посято от Тебе, доброто.

Аз в плен на чудовищен сън да съм, Боже, поисках.
Небето разплиска очите си – гейзери с мъка.
И чух Сатаната доволен как гръмко се киска,
превърнал душите в огньове, по-страшни от Пъкъл.

Надежди молитвено сплела, през сълзи се моля:
човеците смърт да не сеят и кървави рани!
И нека любящи, тъй както е Божата воля,
по Твое подобие всичките хора да станат!