автор: zinka

То..., кой ли вече не разбра,
как паднах зле оная заран!
Поеха моите ребра
на тялото ми свърхтовара.

Добре че – цици, туй-онуй... –
та удъра омекотиха.
Да те не стига, друже – плюй
във пазвата си в утрин тиха!

Във крива плочка спънах крак
и полетях неудържимо
към всетопящия се сняг...!
(то – зима ли е като зима?!)

Добре че никой не видя,
как тромаво надигнах тяло.
Ех, пуста женска суета... –
бе кално якето ми бяло!

– Два месеца ще те боли! –
отсече джипито ми остро.
– Като боли – да ме боли –
нали не счупих нос и кости!

А Господ с разум ме дари:
„Не гледай в облаците вече,
добрите пътища дири
с очите си!“ – така ми рече!

Лежа... По прашния таван
блуждае погледът ми сънен:
тя, плочката – стои си там...
Кого ли другиго ще спъне?