автор: Albatros

Аз от смъртта не сещам вече страх.
Мен всичките ми песни са изпети.
По-чист от ангел, с дяволите пях! –
те – дяволи! – са всичките Поети.

В жестокото им братство вино пих.
Горчилки сърбах с тях до изнемога
с надеждата – поне едничък стих! –
да впиша във тефтерите на Бога.

Суетни, самовлюбени – и зли! –
добрички само щом са леко трезви,
разбирах, че за мен не ги боли.
Във болките ми ни един не влезе.

Дори един не рече: – Как си, брат?
Къде си тръгнал с тия тъпи рими?
И чудех се? – нима на този свят
Поетите са му необходими?

Ей тъй живях, между сълза и смях –
сред ангели – и дяволи проклети.
А Пътя, който аз не довървях,
да го изминат другите Поети!